Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Когато стигна укрепената къщичка на вратаря Лубен, гърбушкото излезе от мрака вътре и се отпусна на читавия си крак. Огромната желязна връзка ключове подрънкваше на бедрото му. Гърбицата му изглеждаше по-зле от обикновено, а единственото му око огледа внимателно двора. Темпър се канеше да го попита какво бедствие го бе накарало да напусне поста си, дремейки до стария стражарски мангал, когато старецът махна с ръка, сякаш, за да го прогони.

— Портите са затворени за нощта, войниче.

— Войниче? Какво ти става, Лубен? Да не си ослепял от пиене?

Лубен посочи с палец към тъмния коридор зад себе си и каза нещо, но толкова тихо, че Темпър не го чу.

— Какво в името на неспящото око на Чародейката става тук… — започна Темпър, но веднага млъкна, когато една фигура изплува безшумно от мрака. Имперски Нокът в дълга до глезените черна пелерина със спусната гугла. Лубен се намръщи, погледна Темпър и сви извинително рамене. Гуглата на Нокътя разкриваше само долната половина на лицето му, осеяно с бръчки, кокалесто и татуирано с кабалистични символи. Заприличаха му на ъгловатите букви на тези, които се занимаваха с Лабиринта на Рашан, Пътят на Мрака. Нокътят се обърна към Лубен.

— Някакъв проблем, вратарю?

Лубен се поклони дълбоко.

— Не, сър. Никакъв проблем.

Гуглата се обърна към Темпър и той незабавно сведе глава. Може би прекаляваше с предпазливостта, но нищо чудно Нокътят да възприеме жеста като признак на уважение. Знаеше от опит, че Ноктите обичаха да им се кланят.

— Какво искаш, войнико?

Темпър стискаше колана си толкова силно, че пръстите на ръцете му бяха изтръпнали. Приковал поглед в плочника на двора (две счупени плочки, четири нащърбени), той отвърна предпазливо:

— Сър, аз вече почти съм се оттеглил от активна служба, нали знаете и си имам собствено местенце в града. Извикаха ме да дежуря заради посещението. Допълнителни стражи, нали разбирате.

— Вратарю. Потвърждаваш ли историята на този мъж?

Лубен намигна на Темпър.

— О, да, сър. Говори истината.

— Разбирам.

Нокътят пристъпи напред. Темпър вдигна глава, но задържа погледа си сведен. С периферното си зрение видя как Нокътят го разглежда. Спомни си последния път, когато бе стоял толкова близо до един от тези убийци. Беше преди година и той се бе опитал да го убие.

Тогава беше подготвен, готов за битката. Сега чувстваше единствено изумление от това, че бе попаднал на човек от свитата на имперския служител. Наистина ли бяха плъзнали да разузнават, както бе предположил Чейс? И защо точно тази нощ?

— Ветеран си. Къде са ти бойните значки?

— Не ги нося, сър.

— От срам?

— Не, сър. Просто се смятам за излязъл в пенсия.

— Бързаш да се оттеглиш от имперска служба?

— Не, сър. Просто работих много за пенсията си — Темпър си пое дъх, след което продължи. — Строя си лодка, нали разбирате. Най-красивото нещо, което някога…

Ръка се подаде от пелерината и му даде знак да мълчи.

— Добре. Вратарю, позволи на този мъж да излезе.

— Тъй вярно, сър.

В далечния край на входния тунел, Лубен вдигна връзката с ключове и отключи малката вратичка в голямата порта. Темпър мина през нея. Лубен подаде главата си след него и се усмихна накриво.

— Никога не си ми казвал, че си строиш лодка.

— Цуни Гуглата, сакат гърбушко.

Лубен се разсмя безшумно и му отвърна с жест, който нямаше нужда от думи, след което затръшна вратичката. Ключалката изщрака.

Темпър заслиза по стръмния склон на Крепостния път. Той представляваше стълбище, издълбано в самата гръд на скалата, което правеше четири остри завоя, спускайки се по склона на носа. Всеки сантиметър от него бе в обсега на насочените към града крепостни катапулти. Високо горе един облак се бе довлякъл над острова, събрал сили над Морето на бурите. Нощта щеше да е неприятна. Островитяните вярваха, че Ездачите на Бури причиняват най-лютите ледени бури, които идваха от юг.

Скалата се издигаше като острието на нож, разделящо пристанищния град от северната граница на Малаз. В основата й се бяха сгушили Светлините, кварталът на богатите, разчитащ на сигурността, която осигуряваше надвисналата отгоре крепост. На запад и на юг градът се извиваше в бърканица от криви улици около реката и блатистия бряг на залив Малаз. Отвъд зеленееха схлупени хълмчета, продължаващи до хоризонта. Дим от печки се стелеше над покриви от плочи и кремък. Тук-там светеха фенери. Облачният фронт доведе слаб ръмеж, който скри прекрасната гледка към пристанището. Капките мокреха врата на Темпър като ледена слюнка.