Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

— Казват, че е служил при Скинър — рече Кълън.

Ларкин кимна.

— Тогава се появи още един гвардеец. Никога няма да забравя как излезе от мрака… като някакъв демон от Пътя на Гуглата. Туниката му блестеше на пламъците като прясно пролята кръв. Беше Лазар, с неговия шлем с визьор и черен щит. Влязохме в битка, но нямаше полза… — Ларкин се плесна по сакатия крак и поклати глава.

Темпър се изниза от стаята. Охлади челото си, притискайки го във влажната каменна стена. Костите на Финир! Лъжливото копеле. Бил се с Лазар! Самият Темпър никога не се бе изправял срещу Гвардията, но Дасем се бе сражавал с тях от десетилетия — и този факт бе достатъчен, за да накара всеки да се впечатли от необикновените им умения. Дасем никога не говореше за тези битки. Казваха, че Обречените са непобедими, но Дасем бе убил всеки един, който го бе предизвикал на двубой: Ширдар, Кеал, Барток. Само Скинър, според легендата, преживял срещата си с Дасем.

Бурен смях изтръгна Темпър от мислите му. Дяланите плочици на Костите мече тракаха по дървото. Той вдиша дълбоко и пристъпи обратно в стаята.

— Ларкин. Седиш на палтото ми.

Ларкин вдигна глава и почука по масата с една от плочиците си. След това окачи тлъстата си ръка на облегалката на пейката и посочи към масата, където плочиците лежаха като объркана карта от безразборни пътеки. Боята на символите бе олющена, а плочиците бяха мазни и мръсни от поколенията войнишки пръсти, които ги бяха стискали.

— Не виждаш ли, че играя — изръмжа той и снижи поглед.

— Просто вдигни дебелия си задник, за да взема палтото.

Ларкин не отвърна. Двама стражари свиха рамене, стиснаха устни и погледнаха извинително към Темпър. Ларкин постави плочицата си на масата, като я натисна надолу с върха на дебелия си пръст. Темпър се приближи и я взе от мястото й. Пет чифта очи проследиха ръката му, след което се обърнаха към Ларкин.

Мъжът въздъхна многострадално.

— Не знаеш ли, че да прекъсваш игра на Кости носи лош късмет?

Очите им се срещнаха. Беше очевидно, че глупакът искаше да постави него, единственият друг ветеран тук, на мястото му. Темпър бе избягвал мъжа точно по тази причина: въпросите, които най-малко искаше да го питат, бяха къде и срещу кого се бе сражавал. Правеше всичко по силите си, за да остане в анонимност, но това бе твърде много дори за него. Не можеше да допусне този гъз да му се подиграва и да го предизвиква безнаказано.

— Дай ми проклетата плочица — каза Ларкин и се избута назад от масата. — Или ще трябва да я взема от теб, старче.

Полуусмивките изчезнаха от лицата на стражите и погледите им станаха мрачни. Един въздъхна, сякаш вече изпитваше съжаление за това, което щеше да се случи. Темпър протегна ръка, като плочицата лежеше в отворената му длан.

— Вземи я.

Част от него, част, която Темпър не бе чувал от около година, се надяваше мъжът да го направи. Опитай , подканяше го гласът, едновременно равен и остър. Просто се опитай.

Очите на Ларкин, малки и заровени дълбоко в тлъстото му лице, се разшаваха из стаята, сякаш чудейки се какво става и кой с кого се подиграваше. Нещата очевидно не се развиваха така, както си бе представял. Но после той сви широките си рамене и в начина, по който стисна устните си, самоуверено и отегчено, Темпър позна реакцията на човек, твърде убеден в собственото си превъзходство пред останалите, за да се вслуша в някой друг.

Клатейки глава, сякаш изумен от сенилността на дъртака пред себе си, Ларкин посегна към плочицата, но Темпър сграбчи дебелата му китка и стисна. Плочицата изтропа на масата.

Ларкин подскочи сякаш го бе ухапала змия. Устните му се свиха от изненада и болка. Стражите спряха да дишат. Ларкин се опита да отскубне ръката си. Тя не помръдна.

Тогава Темпър се усмихна на Ларкин и мъжът сигурно бе доловил нещо в тази усмивка, защото свободната му ръка се стрелна към кортика в пояса му. Острието на късия нож изхвърча нагоре, но другата ръка на Темпър се изстреля напред и обхвана китката на ръката, която го стискаше.

Задъханото хриптене на Ларкин изпълваше стаята. Острието се извиваше неумолимо на една страна, приближавайки се все повече и повече към ръката му. Разпъхтян и с лице, поруменяло от напъване, той скочи на крака, а пейката отхвръкна назад. Острието целуна ръката му и започна да снове по кожата над китката. През цялото време очите на Темпър бяха хванали в капан очите на Ларкин. Събра се кръв, която прокапа тихо по масата.