Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Ларкин председателстваше на голямата маса, а другите стражи се бяха събрали около него, застанали рамо до рамо, вторачени в нелакираните летви, върху които бяха подредени емайлираните игрални плочици — Костите. Никой не обръщаше внимание на играта, защото Ларкин наближаваше развръзката на една от своите протяжни истории.

Темпър се облегна на правоъгълната греда, която минаваше за каса на вратата и скръсти ръце. Ларкин се бе върнал от дженабакъзкия 7 7 В хартиеното издание е генабакския фронт . Тук са спазени специфичните наименования известни на читателите от поредицата „Малазанска книга на мъртвите“, издание на Бард. — Бел. Dave фронт само преди месец, прехвърлен на гарнизонна служба заради раняване в крака и Темпър бе сигурен, че вече знаеше наизуст всяка една битка, в която мъжът бе участвал.

— Беше в Леса Черното Псе — провлачи той, умишлено удължавайки разказа, който очевидно бе един от любимите му.

Стражите кимнаха и зачакаха, знаейки какво щеше да последва, но въпреки това наслаждавайки се на очакването.

— Пурпурната гвардия…

Войниците, млади и гладни за вълнения поради това, че постът им бе толкова далече от бойното поле, се спогледаха. Някои поклатиха смаяно глави. Дори Темпър трябваше да признае, че го почувства — трепетът на разпознаване и страх, предизвикан от това име. Отрядът от наемници, положили клетва да разрушат Империята. Силата, която бе нанесла първата голяма загуба на Малаз, отблъсквайки нашествието на Стратем и която сега се противопоставяше на Империята на четири континента.

— Кой виждаш? — попита един страж на име Кълън, който бе роден на острова и твърдеше, че като младеж е участвал в пиратски набези край брега на Стратем. Ларкин кимна, Темпър също го направи. Добър въпрос, който можеше да зададе само човек, знаещ достатъчно, за да попита.

Ларкин прочисти гърлото си и се впусна обратно в разказа си:

— Беше масова атака; офанзива, която целеше да ги изтикаме от гората и да отворим път на юг до долината Риви. Главнокомандващият, Под-Юмрук и благородник от Дал Хон, ни строи в три колони, за да изтъним редиците им — числено превъзходство, нали разбирате. Гвардията бе съставена от местни кадри, мъже от дженабакъзките племена, наречени баргасти, граждани, мъже от милицията, лесничеи и подобна паплач. През деня беше лесно. Напредвахме пет дни, а те се топяха пред нас. Толкова за непобедимата Гвардия! Разбира се, някои баргасти и лесничеи стреляха по нас докато пресичахме потоци и прекосявахме неравен терен, но се разбягваха като страхливци при нашите контраатаки. Тогава дойде шестата нощ…

Темпър можеше само да поклати глава при тази смайваща глупост — напредване в колонен строй в непроверена дълбока гора. Разбира се, че им бяха позволили да напреднат. Разбира се, че гвардейците, превъзхождани числено, бяха избягвали директни схватки. И накрая, след като колоните бяха изолирани и отдалечени достатъчно една от друга, за да се изключи възможността от подкрепления, гвардейците бяха атакували.

Стражите закимаха разпалено, възмутени от тази срамна стратегия, а на Темпър му се прииска да изкрещи: не слушайте този проклет глупак! Но беше сам. Въпреки че бе надут задник, Ларкин бе популярен, бе участвал в скорошни битки в далечни земи и се наслаждаваше на това да бъде център на вниманието. Темпър знаеше, че по-младите стражи не харесваха или не разбираха мълчанието му и някои дори бяха започнали да се съмняват, че той бе участвал във военни действия.

— Нападнаха ни през нощта като най-обикновени крадци — изплю Ларкин, отвратен от тази непочтена тактика.

Темпър с мъка успя да сдържи усмивката си — той много добре си спомняше подобни нощни атаки, но проведени от самите малазанци!

— Беше пълен хаос. Баргастите наскачаха от мрака с викове. Бяха зад нас, пред нас, обградиха фланговете ни. Бяхме напълно обкръжени. Нямаше къде да избягаме. Присъединих се към група мъже до една висока скала, осветена от подпалени храсти. Заедно удържахме периметъра, ранени в тила. Отблъснахме три баргастки атаки.

Ларкин се изкашля в шепа, намръщи се и притихна. Темпър го изгледа изпод вежди. Какво го беше трогнало? Ужасът, или може би споменът за изгубените другари? Тогава защо всяка нощ разтегляше разказа си?

— Видях трима гвардейци в далечината, през храсталаците. Не разпознах нито един от тях. Тогава Полу-дан притича наблизо. Познах го по габаритите — полу и още как!

Стражите се разхилиха като при подаден сигнал.