Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Щеше да открие истината. Щеше да се представи на имперския служител. Да предложи услугите си. Може би щяха да й предложат комисионна. Един имперски офицер със сигурност би осъзнал, че таланти като нейните не биваше да бъдат прахосвани на този жалък остров.

Групата наближаваше по тесния път. Киска изпъна врат, за да ги разгледа по-добре. Първите двама, слаб мъж и едра жена, крачеха безгрижно с ръце зад гърба. Киска не видя оръжия. Що за телохранители бяха тези? Може би помощници или чиновници. Благородници, излезли на разходка сред селяците. Последната мисъл надигна горчилка в гърлото й. Появи се ниската фигура; гуглата бе толкова голяма, че висеше пред лицето й и го скриваше напълно, а ръцете бяха скрити в дълги ръкави. Киска се напрегна в опит да различи някакъв детайл от свободните дипли на пелерината — черна ли беше? Или може би наситеночервена?

Нещо я дръпна рязко за колана й и я изтегли назад. Тя се завъртя и устните й се разтвориха във вик, но ръка в ръкавица захлупи устата й. Киска се взря в лешниковите очи на мъжко лице, ъгловато, смугло и синкаво. Късите къдрици на косата блестяха на залязващата светлина. Напанец, осъзна Киска.

— Коя си ти? — попита той. Киска не го разпозна сред тези, които бяха слезли от кораба. Всъщност тя никога преди не го бе виждала — и щеше да знае, ако някой като него живееше на острова.

Ръката се дръпна. Киска прочисти гърлото си и преглътна шумно. Зашеметяващите очи, изпразнени от всякакво съдържание, сякаш гледаха право през нея. Очи като от стъкло.

— Аз… аз живея тук.

— Да. И?

Киска отново преглътна.

— Аз…

Погледът й попадна на брошка, закачена от лявата страна на гърдите на мъжа. Сребърен нокът на птица, вкопчил се в маргарит. Нокът! Офицери от имперското разузнаване. Магове. Хора, които налагаха волята на Императора. Това бе много по-важно откритие, отколкото бе предполагала. И не беше просто една инспекция. Този посетител можеше дори да е Имперски Юмрук.

— Не съм имала лоши намерения! — изпъшка тя и се прокле за това, че бе прозвучала толкова… толкова неопитна.

Устните на Нокътя се присвиха в нещо, което Киска взе за отвращение.

— Знам, че не си имала.

И отстъпи назад. Абсолютно безшумно, дивеше се тя, въпреки че се намираха на покрив, покрит с изпотрошени керемиди и осеян с курешки. Изведнъж тя се сепна, спомняйки си.

— Чакайте! Сър!

Той спря на ръба на стената.

— Да?

— Моля ви. Искам… ами… чудех се дали ще може да се срещна с него или нея — с този служител на Империята?

Ръцете на мъжа потрепнаха като криле, а после кацнаха на пояса около кръста му.

— Защо?

Киска успя да не събере ръце в умолителен жест и рязко си пое дъх.

— Искам да бъда наета. Искам шанс. Моля ви. Имам талант, наистина. Ще видите. Просто имам нужда от възможност да го докажа.

Ръцете на Нокътя пуснаха пояса и се събраха зад гърба му. Устните му се разтегнаха в крива усмивка, от която заприлича на гладен хищник.

— Значи така. Имаш талант , а?

Сърцето на Киска подскочи. Устата й пресъхна, но все пак успя да отвърне:

— Да. Имам.

Нокътят сви рамене.

— Това е работа на местния командир. Под-Юмрук Пел, струва ми се. Обърни се към него.

— Вече го направих, но той…

Мъжът пристъпи безшумно над ръба на стената и изчезна. Киска се хвърли към мястото, където допреди малко бе стоял. Нищо. Разстоянието до калдъръма долу бе три човешки боя, но пътят бе пуст. Кръвта на Киска кипна. Тя се прегърна, разтреперена от вълнение. Удивително. Шарените стени на Твърдината на Мок я зовяха, надвиснали над главата й. Тя вдигна юмрук и го размаха.

Щеше да се обърне към някой. О, да. Към някой, който беше на върха на стълбицата. Как можеше да й откаже?

Прекосявайки вътрешния двор на Твърдината на Мок, Темпър съблече палтото си и го преметна през рамо. Дворът беше празен. Всички слуги се бяха изнизали от крепостта, с изключение на стражите, които или стояха на постовете си, или спяха в казармата. След пристигането на безименния „Висш имперски служител“ смените им бяха станали двойни. Тя и нейният антураж бяха завзели горните три етажа на централната кула, като бяха изгонили гарнизонния командир Пел, който сега спеше в оръжейната, дори по-натряскан от обикновено.

Защо бяха дошли? Темпър бе чул двадесет различни мнения. Повечето мъже в Хана на Обесения смятаха, че големите клечки в Унта бяха решили да затворят гарнизона и да изоставят острова на милостта на рибарите, ятата гарвани и тюленската колония южно от скалите Бенарес. Междувременно не му бяха дали нито едно ново дежурство. Възрастта си имаше своите привилегии. Темпър се усмихна, предчувствайки една спокойна вечер, прекарана в дегустиране на старото малазанско тъмно пиво на Кууп.