Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Бъди внимателен — каза жрицата. — Тарлак ми разказа всичко. Човек, способен на нещо подобно, за да те призове в подигравка, не е нещо дребно.

— Притесняваш се за мен?

Хаерн се постара да не взема тревогата й сериозно. И да не обръща внимание на усиления си пулс, предизвикан от обвитите около врата му ръце.

— Притеснявам се всяка нощ, когато обикаляш града. Но този път няма да мога да те излекувам, ако се върнеш ранен. Моля те, пази се.

Този път нямаше как да се пошегува. Хаерн обви кръста й с ръце и допря чело до нейното.

— Обещавам — усмихна се той. — Нужно е нещо много повече от някакъв страхлив имитатор, за да ме надвие.

Делисия го целуна. Подир един сепнат миг той отвърна на жеста й. Накрая тя се отдръпна и леко сведе глава, за да скрие изчервяването си зад косата. Тонът на следващите й думи бе небрежен.

— Това ли е целият ти багаж? — Жрицата посочи към наметалата на Хаерн. Той тръгваше на път само с дрехите на гърба си и оръжията.

— Да. Защо, проблем ли има?

— Вечният сиромах — отвърна тя със смях. — Късмет. И се върни жив и здрав.

Той се поклони.

— Не бих си и помислил друго. Дръж Тарлак изкъсо докато ме няма.

— Ще се постарая.

С енергични крачки Стражителя се отправи към главния път. Светлината на деня го караше да се чувства необичайно уязвим. Той се постара да потисне това усещане.

Керванът на Алиса вече го чакаше. Той се състоеше само от три коли — много по-малко от очакваното. Жената бе казала, че възнамерява да напусне града колкото се може по-незабележимо, за да остане напускането й скрито от гилдиите. Оказа се, че е взела думите си насериозно. Тя седеше в първата кола заедно със Зуса. Двете кимнаха, когато той се приближи. Хаерн осъзна, че под дневната светлина и без качулката лицето му е видимо.

— Стражителя? — за всеки случай попита Алиса.

— Хаерн — отвърна той. Зуса протегна ръка към него, за да му помогне да се качи. — Направо към Ейнджълпорт ли отиваме?

Алиса потвърди и се обърна към кочияша.

Еравон се възползва от прикритието на нощта, за да остави стените на Ейнджълпорт далеч зад себе си.

Пролетта най-сетне бе дошла, но въздухът все още запазваше част от мразовитостта си. Затова той държеше наметалото увито около себе си и продължаваше да крачи на север. Макар да бе живял векове, за пръв път изпитваше усещането, което човеците с горчиво поклащане на глава обозначаваха като остаряване. Ставите му пулсираха заради студа, а дните минаваха далеч по-бързо. Макар че елфическата кожа оставаше гладка, след още сто години върху лицето му щяха да се появят първите бръчки. Това щеше да сложи край на престоя му сред човеците.

Които никак нямаше да му липсват.

Сигналът беше незабележим, просто няколко листа, подредени по определен начин и затиснати с камъчета, за да ги предпазят от своеволията на вятъра. Еравон напусна пътя и се отправи по склона на близкия хълм. Отвъд хребета се издигаше палатка, обгърната в мрак: никакви факли или огньове, които да издадат присъствието й.

Елфът намести плащеницата си и се приближи. Шатрата бе голяма; входната завеса бе оставена отметната. Още при прекрачването на прага той се поклони на двамата си сънародници, които го очакваха.

— Радвам се да те видя отново — каза първият домакин, млад елф на не повече от столетие. Косата му бе къса и златиста, а очите блестяха в омайно зелено. Двамата с Еравон се прегърнаха.

— Аз също, Марадун — каза гостът и се обърна към другия елф. — Нима кракът те боли толкова, че да не можеш да се изправиш, Силдур?

Среброкосият елф размаха бастун — единственият признак за накуцването му и за факта, че той е по-възрастен и от Еравон.

— Предстои ни много за обсъждане, а разполагаме с малко време — рече Силдур и насочи размаха на бастуна си към празен стол.

— Сядай. Какви новини от разглезените деца на братята богове си ни донесъл?

Еравон се настани и прие предложената му от Марадун чаша. Започна да пие бавно, умишлено отлагайки репликите си. У дома в Келасар Силдур би заемал по-висока позиция, но тук се намираха в човешки земи, където Еравон бе посланик. Тук важността му не допускаше отричане. А и Силдур бе неизменно намусен. Може би Селестия бе вложила във вените му кал наместо кръв.

— Официално обявени позиции все още отсъстват — поде Еравон и остави чашата си. — Нося единствено празнословия и обещания, в което човеците са ненадминати. Но в случая не смятам, че ще отстъпят. Или трябва да предоставим на неколцина от земевладелците им достъп до нашите гори, или да се приготвим за кръвопролитие.