Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Алиса погледна към Зуса и кимна. Двете пристъпиха встрани. Докато Хаерн прекрачваше прага и потъваше в нощта, лейди Гемкрофт каза високо:

— Край труповете е бил намерен знак, очертан с кръв.

Хаерн спря.

— Какъв знак?

— Око.

Младият мъж се обърна. Предишният гняв припламна отново.

— Обвиняваш мен за станалото?

— Не. — Алиса също пристъпи навън. — Вече проучих и зная със сигурност, че си бил във Велдарен както в нощта, когато се е случило, така и в нощите преди и след нея. Лори не е допуснал да се разчуе. Само най-близките до него знаят за станалото. Самият той също знае, че не ти си убиецът, но въпреки това се страхува, че си замесен по някакъв начин.

Стиснал зъби, Хаерн се опитваше да осмисли какво означава всичко това. Но не откриваше отговор.

— В това няма логика. Защо му е на някого да хвърля вината върху мен? Никога не съм бил в Ейнджълпорт. И от години не съм използвал символа. Откакто войната между Трифектата и гилдиите на крадците приключи.

— Това не е опит за прехвърляне на вината — обади се Зуса. — Става дума за послание. Някой отправя повик към теб, Стражителю.

Хаерн се чувстваше прекалено изморен и неподготвен. Лицето на мъртвото момче продължаваше да изниква пред очите му.

— Откъде да зная, че това не е капан? — накрая попита той. Алиса сведе поглед, посрамена от това, което предстоеше да каже.

— Благодарение на теб синът ми е още жив. Благодарение на теб успях да отмъстя на онези, които се опитаха да го убият. Никога не бих те предала. Някой е убил влиятелни граждани на Ейнджълпорт, мои приятели и съмишленици, и е използвал кръвта им, за да изпрати съобщение. Помогни ми да го намеря. Помогни ми да го спра.

Стражителя въздъхна.

— Така да бъде. Кога заминаваме?

— Днес? — Тарлак се приведе напред от стола си. — Заминаваш днес? Но нали още не сме приключили с договора на Хишън. Освен това още не съм открил онзи проклет убиец на курви, за когото Антонил ни плати. Как да открия негодника без твоята помощ?

— Започни да прекарваш време с проститутки. По-точно, започни да прекарваш повече време.

Тарлак повдигна вежда и се изсмя. Той се изправи (все още беше облечен в нощницата си) и махна с ръка край себе си.

— Всичко ще се разпадне без теб. Но не мога да те спра. А и не бих искал. Не бива да допускаме някой да руши репутацията ти.

Двамата се прегърнаха. Магьосникът го потупа по гърба.

— И да не се оставиш да те убият.

— Ще се постарая.

Хаерн напусна кабинета му и се отправи към стаята си. Там се разсъблече, пъхна се в леглото и заспа.

Събуди го нещо, побутващо го по рамото. Младият мъж отвори очи, простена и се извъртя.

— Рискуваш си живота, Бруг — промърмори той.

— Ти си този, който се отправя в търсене на човек, достатъчно смел — или достатъчно глупав — да те провокира — отвърна ковачът. — А и почти се свечери. Размърдай си задника. Донесъл съм ти нещо.

Хаерн разтърка очи и отново се обърна. Бруг стоеше край леглото му, стиснал чифт ботуши в ръка.

— Обуща?

— Не са обикновени обувки! — Бруг ги хвърли върху гърдите му. — Два месеца ги изработвах, прояви малко благодарност!

Другият се надигна и огледа обувките. Те бяха сиви, изработени от мек материал, който се втвърдяваше при подметките. Изглеждаше, че те ще заглушат стъпките му, но дали щяха да издържат дълго неспирното тичане по покривите…

— Ти си ги направил? — попита Хаерн. — Не знаех, че можеш да шиеш кожа.

Бруг почервеня.

— Тарлак вложи малко магия в тях. Те никога няма да се износят, но истинската им ценност е, че с тях ще стъпваш по-тихо от мишка… Всъщност на неблагодарници няма какво да обяснявам. Сам ще откриеш.

С тежки и бързи стъпки той се отправи към вратата. Спря за момент, когато Хаерн извика подире му:

— И ти ще ми липсваш, Бруг.

Ковачът само изръмжа в отговор, но се поколеба на излизане. Останал сам, Хаерн се преоблече, приготви кожената си броня и се нагласи да напусне.

Долният етаж се оказа празен; никой не седеше на дивана. Огънят в камината бе догорял. Хаерн се навъси, преглътна разочарованието си и излезе.

Делисия го чакаше отвън, усмихнато облегната на кулата. Робата й блестеше от чистота, червената й коса бе стегната на опашка.

— Възнамеряваше да си идеш, без да се сбогуваш?

Той сви рамене:

— Сметнах, че ме чакаш отвън.

— Щеше да заминеш и ако не бях.

Хаерн се усмихна в отговор и пристъпи към нея, за да се остави да бъде прегърнат. Когато се опита да се отдръпне, Делисия го притисна още по-силно към себе си. Неочакваната й дързост го изненада.