Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Нямате право — обърна се той към нападателите си. — И двамата ще увиснете на бесилото!

Хаерн притисна окървавения ръб под брадичката му, за да повдигне лицето му към себе си.

— Ако разполагаш и с капка разум, ще млъкнеш още сега, преди да съм ти отрязал езика — каза той, скрит в сенките на качулката си.

Поваленият внимателно кимна.

— Мъдра постъпка. Кажи на всички, които познаваш, че Стражителя е дошъл в Ейнджълпорт. Краят ви е близо. Всеки крадец като вас рискува да открие смъртта си сред сенките. Защото сенките са моят дом. Предай им това.

Татуираният започна да се смее. Спря едва когато Хаерн разкъса кожата му с усиления натиск на меча си.

— Крадци? Ти глупав ли си?

— Можеш да предадеш съобщението ми или аз самият бих могъл да го напиша с кръвта ти. Изборът е твой.

— Ще го направя — каза поваленият. — Пусни ме.

Хаерн отдръпна меча и махна с ръка. Татуираният се надигна и с накуцване се отдалечи към пристанището.

Зуса почистваше кинжалите си в дрехата на единия от убитите.

— Нямам му доверие — каза тя.

— Тогава какво предлагаш?

Безликата коленичи край другия труп и потопи пръст в раната в стомаха. Подир това се приближи до стената и започна да пише.

Аз съм тук.

— Нека няма никакво съмнение — каза жената. Под трите думи тя добави подпис и изрисува око.

Със смътно неспокойство Хаерн погледна към двамата мъртъвци. Може би трябваше да изчака да го нападнат, да потвърди, че намеренията им са били убийство, а не грабеж. Татуировката сигурно означаваше гилдийна принадлежност. Надали Велдарен и Ейнджълпорт бяха толкова различни.

И все пак, подигравателният му смях…

— За момента приключихме. — Той прибра оръжия. И се огледа, но наоколо не се виждаха войници или пияници.

— Едва сега започваме.

— Щом искаш, търси. Аз не бих имал нищо против срещу една хубава почивка подир пътуването. Вече оставихме послание. Какво повече?

Зуса го погледна разочаровано. А Хаерн се постара да не позволява това да го засегне.

— Да го изпратим отново и отново.

Мисълта за нови убийства горчеше.

— Това не е моят град. Сторих достатъчно.

Той пое обратно. Зуса не го последва. Озовал се в стаята, Хаерн захвърли дрехите си и си легна. Няколко часа по-късно безликата също се появи. Той се отдръпна, за да й направи място, но жената не обърна внимание. Без да взема възглавница или одеяло, тя спа направо на пода, все още облечена в окървавените ивици.

Инграм Мърбанд, покровител на Ейнджълпорт и цялата Рамерата, ставаше все по-гневен с напредване на изслушвания доклад.

— И си сигурен, че не става дума за онзи, когото наричат Привидението? — попита той.

Началникът на стражата поклати глава.

— Оръжието е различно, оставеното име също. Само един е оцелял, но той също описа дрехи, които не съвпадат с описаното от телохранителите на Лори Кинън.

Инграм се намести в креслото си. За разлика от повечето лордове, той нямаше собствена крепост. Стените на града му предоставяха достатъчна защита.

Въпреки това домът му изглеждаше впечатляващо, а дворната стена бе изградена от каменни блокове, внесени чак от Кер. Централно място заемаше тронната зала, изпълняваща ролята на приемна. Тукашните стени бяха от тъмен камък, напълно оголени. Мърбанд смяташе, че това го кара да изглежда далеч по-уверен от изложените на показ трофеи и обезглавени животни.

— Няма да търпя това — заяви Инграм. — Искам решителни мерки. По каквато и причина да е дошъл тук, искам целият град да се обърне срещу него.

— Какво предлагате? — попита войникът.

— Затворниците. По десет за всеки нападнат. И нека бъде публично. Аз ще понеса омразата. Да видим дали той ще се справи.

Началникът на градската стража се поклони ниско.

— Да изпратя ли първия от посетителите?

— Щом трябва…

Когато войникът излезе, Инграм разтри очи. В последно време нещата бяха станали толкова изморителни. Първо Привидението бе превърнало живота му в същински ад, а сега мистериозният велдаренски Стражител бе решил да посети града му. Сякаш елфите създаваха малко проблеми. Днес трябваше да пристигне новият им посланик. По кое ли време на деня щеше да стане това? Подновяването на преговорите много би го зарадвало.

Прага на залата му прекрачиха двама от най-заможните благородници от Рамерата: Йор Уорън, висок и слаб, с брадясало лице и лорд Едгар Мос, мускулест и смугъл мъж, окачил две елегантни рапири на колана си. Общите владения на двамата обхващаха почти половината от земите на Рамерата. А останалите по-дребни благородници бяха все техни люде.