Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Сред еуфорията го обзе решителност, траяла през следващите два часа. Каквото и да му костваше това, той щеше да я има. И щеше да се увери, че онзи арогантен Хаерн ще научи. Но за него си помисли само за миг, откъслечно. Всичките му мисли бяха насочени към насилственото налагане на волята си над красивата му съпруга. Най-сетне влиянието на наркотика изчезна и Улрих заспа, разпръснал телесния си възторг.

Алиса влезе в ролята на мила подкрепа и се присъедини към изпращането на гостите. Наложи й се да изтърпи десетки люде и да се държи с тях като към съвсем близки.

— Добре ли си? — попита я Зуса, когато другата жена затвори очи и започна да разтрива челото си.

— Нищо ми няма. Но ми е мъчно за Натаниел.

— Обгърнати сме от чужда скръб. Разбираемо е, че започваш да се тревожиш за близките си.

— Това не означава, че тези мисли ми харесват.

— Тогава пий. — Зуса й подаде чаша. — Виното отлично помага за забравяне.

Алиса се усмихна.

— Това е така.

Тя се надяваше, че прогорилата гърлото й течност поне малко ще спомогне за прогонването на умората й.

Пристигна слуга, който я уведоми, че стаята й е готова.

— Ами Зуса и Хаерн? — попита Алиса.

— За тях също е отделена стая, макар че е в задната част, близо до слугинските помещения. Надявам се това няма да представлява проблем.

— Няма — рече Зуса. — Само се надявам да не държим слугите будни цяла нощ.

Прислужникът, млад и гладко избръснат мъж, се изчерви и побърза да се оттегли.

— Определено трябва да показвам тялото си по-често — с насмешка каза безликата и сведе поглед към деколтето си. — Мъжете стават много по-отстъпчиви и глупави.

— Изненадана съм, че не си започнала да показваш повече кожа още от мига, в който гърдите ти са напъпили — каза Алиса. И в следващия момент се осъзна. — Извини ме. Забравих.

По време на запознанството им Зуса бе принадлежала към безликите — орден за прегрешилите във вярата си следовници на бог Карак. В съответствие със законите на този орден Зуса и сестрите й бяха обвивали целите си тела, включително и лицата си, с ивици тъмен плат. Зуса все още носеше тази одежда, макар и по неизречена причина. Поне бе престанала да прикрива лицето си. Освен когато не пожелаеше сама.

— Вината е на виното — усмихна се Зуса.

Почувствала, че главата й се замайва, Алиса остави чашата. Тя рядко се поддаваше на слабости — и сега нямаше да се удави в алкохол заради майчината си любов. След като се огледа, за да се увери, че никой не подслушва, лейди Гемкрофт се приведе към Зуса и зашепна.

— Какво възнамерявате да направите най-напред?

— Ще обиколим улиците. Всеки град има свое собствено лице. Трябва да научим повече за Ейнджълпорт, особеностите и скривалищата му.

— Желая ви късмет. Само се постарайте да се приберете преди разсъмване. Никой не би се изненадал, ако двамата се успите, но все пак…

Зуса се поклони и отиде да търси Хаерн. А Алиса се настани да седне пред камината, защото се чувстваше несигурна на краката си. Столът бе прекалено мек, с ужасен червен цвят, но въпреки това жената успя да се настани удобно. И да въздъхне. Наистина не помнеше кога за последно се е хранила. Глупаво беше да пие на празен стомах.

— Зле ли ти е, мила?

Мадлин се настаняваше срещу нея. Тя все още стискаше малката Тори и леко милваше лицето й. Бебето беше будно, но притваряше очи.

— Пътуването беше дълго — отвърна Алиса. — Оказах се по-уморена от очакваното.

— Познато ми е. Налагаше ми се да изтърпявам това пътуване при всяка среща на Трифектата.

— Бихте могли да се върнете във Велдарен.

Мадлин поклати глава. Алиса винаги я бе смятала за невероятно красива, за жена, от която годините не бяха съумели да отнемат нищо. А невръстното вързопче пелени в ръцете й още повече усилваше женственото й излъчване.

Въпреки това, когато Мадлин повтори името на града, отвращението унищожи красотата й.

— Велдарен? Не, момичето ми, никога няма да се върна в това противно място. Ти може и да търпиш крадците, но аз не мога. Там няма никаква безопасност.

— Както и тук — каза Алиса. Осъзнаваше, че отива прекалено далеч, но не се сдържа.

Мадлин притисна Тори към гърдите си, достатъчно силно, за да накара момиченцето да заплаче.

— Онзи негодник и убиец, с когото търгуваш… който има дързостта да се нарича Стражител… край неговото острие ти изливаш злато на улиците. И защо? Неговият знак бе изписан с кръвта на сина ми. Ти спомогна за създаването на този убиец. За мен ти си не по-малко виновна.