Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Аз ви казах името си, но не чух вашето — рече той, обръщайки поглед отново към красивата дама.

— Зуса Гемкрофт — хладно се представи тя. Улрих взе нова чаша, без намерението да се отказва. Тази жена определено изглеждаше странно. Това само я правеше още по-интересна.

— Гемкрофт? — Той се престори на изненадан. — Дошли сте с Алиса?

Това обясняваше защо онази мърла отсреща бе заобиколена от толкова много гости. Очевидно бяха заети да облизват задника й.

— Зная малко за рода Гемкрофт, но трябва да призная, че не съм чувал за вас.

Зуса леко се изчерви и посочи към един от мъжете край Алиса, макар че Улрих не можа да види точния.

— Отскоро станах част от семейството.

Усмивката на Улрих стана още по-широка. Той обожаваше да съблазнява млади невести. Те бяха тъй нервни, тъй развълнувани. Неизменно представляваха сладко предизвикателство. А успехът носеше със себе си допълнителната възможност за изнудване.

— Искрено завиждам на щастливеца, който…

— Простете. — Прекъсналият ги слуга веднага се поклони в оправдание. — Службата ще започне. Ще ви помоля да ме последвате в градината.

Зуса се усмихна неразгадаемо към Улрих.

— Ще се видим отново. — Тя направи изящен реверанс и се отправи към Алиса.

Известно време търговецът остана загледан в полюшващите се бедра, а после хвърли остър поглед към слугата.

— Зная пътя до градината — каза той. — Сега ще отида.

Прислужникът се поклони отново.

В действителност Улрих нямаше никакво намерение да излиза навън. Не му се слушаха бръщолевенето на свещениците и риданията на жените. Той навлезе по-навътре в дома, надявайки се да се усамоти. След като всичко приключеше, търговецът отново щеше да се смеси с гостите, да се сбогува и най-сетне да се погрижи за делата си.

За начало, семейство Амър се нуждаеше от нова глава.

Той се подсмихна заради мрачния каламбур. Изглежда случката с Привидението непрекъснато напомняше за себе си.

Май беше прибързал с нареждането си за изхвърлянето на главата. Трябваше да я връчи на съпругата на Уилям. Винаги бе ненавиждал дъртата вещица.

Заобикалянето на поредния ъгъл го накара да установи, че не е сам. Рус мъж бе застанал пред прага на недалечна стая и се взираше. Той изглеждаше познат на Улрих. В следващия миг търговецът се сети къде го е виждал: край Алиса Гемкрофт. Мъжът бе прекалено добре облечен за слуга. Може би някакъв далечен роднина…

— Изгубили ли сте се? — попита той. Реши, че е най-добре да накара другия да обясни причината за присъствието си. Това намаляваше вероятността същото питане да бъде отправено към него самия.

— Само разглеждам. — Другият кимна към стаята. — Тук ли се е случило?

Улрих също надникна вътре и осъзна, че това действително е стаята на Тарас.

— Така смятам. Какво ви е довело тук? Нездраво любопитство?

— Нещо такова.

Търговецът протегна ръка. Несъмнено и този мъж желаеше да се измъкне от службата. Още отсега го харесваше.

— Улрих Блекуотър — представи се той.

— Хаерн… Гемкрофт.

Улрих повдигна вежда. Гемкрофтови бяха започнали да се множат като зайци. Ето още един, за когото не бе чувал.

— Е, Хаерн, какво ви води в Ейнджълпорт?

Другият се поколеба за миг и отново се обърна към стаята.

— На меден месец съм.

— Погребението не е особено подходящо място. Освен ако не търсите подходящи стаи? Смятам, че за момента тази ще остане празна. — Улрих се засмя, сетне попита: — Случайно съпругата ви да се нарича Зуса?

Лекото колебание беше достатъчен отговор. Улрих го тупна по рамото и се изненада от стабилността му. Почти като удар по скала.

— Щастлив негодник. Не бих ви винил, ако се възползвате от леглото на мъртвец, след като сте обвързан с такава жена.

Хаерн видимо се смути, което още повече развесели Улрих. Съблазняването на Зуса се превръщаше в далеч по-голямо предизвикателство: тя нямаше доброволно да се отдели от подобен русокос и синеок красавец. Налагаше се да си послужи с някои от специалните си средства, за да я има поне веднъж преди младоженците да поемат обратно към Велдарен.

— Знаете ли какво точно се е случило тук? — каза Хаерн и прекрачи прага на стаята. Улрих го последва, също любопитен.

— Само слухове. Според тълпата тук са вършали стотина души. Аз мисля, че е бил само един човек, глупак, когото простолюдието нарича Привидението. Той посякъл телохранителите като зелки, накълцал Тарас и Джули, а после изчезнал сред облак дим.