Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Дим? — прошепна Хаерн. — Разбирам.

Стаята бе чиста, но пораждаше оголено усещане. Леглото стоеше без чаршафи. Килимът бе прекалено безупречен; отсъстваха белезите на обитаемост, които донасяха уют. Стъклото също изглеждаше подновено. Стените бяха покрити с прясна боя, чиято миризма все още се долавяше.

Хаерн се огледа и посочи тавана.

— Мамка му — промърмори Улрих, когато на свой ред отметна глава назад.

Стопаните бяха се погрижили за спалното бельо, пода и стените, но бяха пропуснали кръвта по тавана.

— Това не е било поръчково убийство — продължи младият мъж. — Не мисля, че е имал зъб на двойката. Искал е да остави съобщение, да се увери, че то ще отекне далече.

Нещо в тихите му думи и поведението му накара Улрих да изпита известно неспокойство. Едва сега той осъзна, че събеседникът му е окачил два меча на колана си.

— Какво ви кара да мислите, че някой би отсякъл главата на човек, би изкормил вътрешностите му и би пръснал кръвта му като умопобъркан художник, а няма да изпитва нищо към жертвата си?

Гемкрофт се приближи към прозореца и изпробва здравината му.

— Пощадил е дъщеричката. Видях Мадлин да я държи.

Улрих присви очи.

— Какъв казахте, че сте на Алиса?

Хаерн се обърна към него.

— Втори братовчед.

— Кой е баща ви?

— Това изпит ли е?

Търговецът бавно започна да отмества ръка към кинжала си.

— Това е неподходящ отговор.

Лицето на извърналия се Хаерн помръкна. Решителност започна да изпълва сините очи. Позата му се промени едва забележимо: мускулите му оставаха отпуснати, но готови. Ръцете му си останаха отпуснати, но сега докосваха дръжките на оръжията, готови да изтеглят.

— Аз съм гост на семейство Кинън — каза Хаерн. — Не знаех, че трябва да се отчитам пред вас.

Улрих почувства неочаквана нервност, изложен под огледа на удивителна настойчивост. Със сепване той установи, че се бе чувствал по същия начин в присъствието на Привидението.

— Простете, ако съм ви обидил. — Търговецът пусна кинжала си. — Подир случилото се всички сме малко изнервени и непрекъснато ни се привиждат убийци.

Очите на Хаерн блеснаха.

— Аз нямам навика да живея в страх от тях.

— Мога да си представя.

Хаерн напусна стаята. При излизането си той мина на един лакът от Улрих. За частица от мига търговецът възнамеряваше да изтегли кинжала си и да го забие в гърба му, но се овладя. Увереност като тази, която събеседникът му демонстрираше в този момент, винаги бе придружена от покритие. Очевидно този Хаерн не го смяташе за заплаха. Обидата болеше.

Той приглади ризата си и се върна в залата, за да изчака брат си. Наскърбителните погледи, с които го засипваха слугите, не го трогваха.

Стори му се, че е чакал цяла вечност, но най-накрая първите гости започнаха да се завръщат. Улрих остана седнал, като се изправи едва при появата на Стърлинг. Чакането го бе изнервило — той искаше да се занимава с важните дела, а не с престорено съчувствие и циврене.

— Наред ли е всичко? — попита Стърлинг, забелязал видимото раздразнение на брат си.

— Трябва да вървим. Достатъчно отлагахме.

— Какво сме отлагали?

— Неизбежното. Неотдавна главата на Уилям Амър, отделена от раменете му, потъна в океана.

Стърлинг го изгледа като зашлевен. Гняв започна да се просмуква сред скръбта му.

— Кой би се осмелил да… — Той млъкна и поклати глава. Бе разбрал думите на брат си. — Той, нали? Привидението? Какво сме направили, за да си навлечем гнева му?

— Говори по-тихо. — Улрих го хвана под ръка и го поведе към изхода. — Не зная. Свикай среща за утре. Ще оставим роднините на Уилям да подготвят погребението и да назначат един от синовете на негово място.

— А ти по каква работа бързаш?

— Това вече не те касае.

Домакините стояха край вратата. Мадлин стискаше новороденото, точно както Хаерн бе казал. Братята се сбогуваха с тях и се разделиха, като всеки се отправи към дома си. Оставяйки на Стърлинг да разпространи вестта (ако останалите трима все още не знаеха), Улрих се насочи право към спалнята си. Домът му бе обширен, но пуст. Без деца, без съпруга, без семейство. Точно както обичаше.

След като захвърли неудобните дрехи и заключи вратата, той извади кесията с виолетовия лист. Но не посегна да я разтвори веднага, а първо дръпна завесите. Впоследствие светлината винаги нараняваше очите му.

Той постави цяло листо в устата си, захапа го и започна да диша дълбоко. Познатата замайваща лекота изникна веднага; кръвта започна да блъска в слепоочията му. Той се опита да си представи Зуса без дрехи.