Стивен Браст - Джегала

„Вярно ли беше това, шефе?“

„А? Повечето“.

„Не, това, че ще се криеш около година и после ще се върнеш“.

„А, това ли? Почти“.

„Почти?“

„Не съм съвсем приключил с градчето Бурз. Още го има Секереш“.

„Шефе…“

„Успокой се. Ще е поне след половин година, вероятно повече, докато си върна формата. И вече познавам градчето. Никой няма да ме види дори“.

„Добре, шефе. Ако трябва да го убиваш, добре. Но…“

„Няма да го убивам, Лойош. Това би било прекалено милостиво“.

После трябва да съм заспал. Когато се събудих, бяхме пристигнали в големия град.

Обичам да си мисля, че убиецът джерег — който и да беше — бе нагласил всичко и ако бях останал в градчето един час повече, щеше да ме докопа. Обичам да си го мисля. Блазни усета ми за драматично. Всъщност нямам представа. Знам само, че се измъкнах от града все още дишащ.

Това беше преди три години и все още не са ме докопали.

Михай ми помогна да си намеря скривалище — не се оказа толкова трудно в един голям град — и остана с мен, докато можех да вървя достатъчно добре, за да си намеря друго, за което не знаеше.

Дадох му малко злато и го пратих да попътува. Посъветвах го да изчака поне две години, преди да се върне в Бурз.

Явно едно от нещата, които ми бяха давали вещерите, беше за болка и след като престанаха да ми го дават, работата стана неприятна. В смисъл, последваха няколко месеца, за които не понасям да мисля, нито да говоря, но все пак се справих.

В крайна сметка мина около година, през която се криех във Фенарио, докато отново се почувствам като себе си. После се върнах до имението на граф Секереш, промъкнах се вътре една нощ, намерих съкровищницата в подземието, отворих я и взех каквото исках. Честно казано, нямам представа дали Нейно императорско величество Зерайка Четвърта проявява и най-малкия интерес към метода за производство на висококачествена хартия, но той вече е в нейни ръце, благодарение на Имперската поща, и идеята ме гъделичка. Мисля, че дори Михай би го одобрил. Не че ме интересува.

Общо взето, беше около година и няколко седмици, откакто бях стоял на планината Сестара и не можах да видя бъдещето. Сега отново стоях там и, представете си, не се справях по-добре. Но бях добре и цял. Е, почти цял. Защото колкото и глупав да бях, предполагам, че извадих късмет.

„Лойош, помниш онзи селяк, който ни помогна да погребем семейство Мерс, нали?“

„Разбира се, шефе“.

„Започна да казва нещо за тях. Как една зима били направили не знам какво си“.

„Помня“.

Вятърът бе студен.

„Жалко, че не го оставих да довърши разказа“.

Стоях на планината и не поглеждах назад. Загледан напред, изобщо не можех да видя бъдещето си. И толкова по-добре, мен ако питате.

Флейсъл, оказва се, е топла тъкан на абстрактни шарки, използвана от прерийните проститутки за колоритни и същевременно удобни фусти през студените зими. Благодаря на К. Кристи, че ми го откри. — Б.а.