Стивен Браст - Джегала

Кимна едва-едва. Лицето му не издаваше нищо.

— Научих, че фамилията й е Мерс.

— Научил си?

— Това не е моето име. Макар че можеше и да е. — Свих рамене. — Все едно, исках да намеря роднините й моите роднини. Научих за това градче, с този завод за хартия, и изглеждаше добро място, откъдето да започна търсенето си, след като бездруго напусках дома си. Тъй че дойдох тук без нищо друго наум, освен да видя близките си, да им се представя и може би да се поопознаем малко.

Изсмях се късо.

— Да, това беше планът. Тъй че поразпитах тук-там и никой не поиска да ми каже нищо за тях. Името като че ли ги притесняваше. Срещнах Орбан и той… все едно, няма значение. Имах подозрения към него обаче. Та той ме предупреди за Гилдията и отрече да знае къде е фамилията Мерс. Възможно беше, но все пак в такова малко градче не го вярвах. Фамилия толкова известна, че търговците да приемат името като заплаха, и той да не знае за тях? Не на мене тия.

Михай кимна мълчаливо и продължи да слуша.

— След това намерих Золи, който бе готов да ми каже за Мерсови. На другия ден отидох да ги видя и бяха избити. И научих, че лицето, което ми даде сведението, също е мъртво. Най-интересното, някой го беше отровил и се бе опитал да прехвърли вината на Вещерското сборище.

— Знаел си за Сборището?

— Не знаех. Предполагах. В градче като това обикновено има сборище, дядо ми го каза. Действат също като занаятчийска гилдия, вещерите имам предвид.

— Какво е занаятчийска гилдия?

— Като Търговската гилдия, но без болестта.

— Болест ли?

— Гилдията в това градче е болна, извратена, покварена и алчна.

„Казваш го, все едно че е нещо лошо, шефе“.

„Лошо е, когато се пречкат на пътя ми, Лойош“.

Продължих:

— Една занаятчийска гилдия е като, да речем, организация на хора от един занаят. Всички калайджии, да речем. Или всички зидари. Или джамджиите.

— Какво е джамджия?

— Няма значение. Възможно беше да не съществува сборище, тъй като нямаше и други гилдии. Но винаги има вещери и те един вид понякога трябва да се съюзяват, тъй че е трудно да няма.

— Вече няма — подхвърли той обвинително.

— Пак ще има. Един сезон най-много, не повече. Виждаш ли, в градче като това… — Прехапах език, за да не изтърся нещо за суеверни селяни. — В градче като това, ако нещо тръгне накриво, е много лесно да се обвинят вещерите за него. Тъй че практикуващите Изкуството трябва да имат някакъв начин да се свързват, за да се защитят и за да не може никой да насъсква вещерите едни срещу други. Тъй че предположих, че има сборище и че някой иска да прехвърли на вещерите вината за смъртта на Золи.

— Как разбра, че не са го убили те?

— Червени устни? „Вещерският знак“? Има хиляда начини да убиеш някого с помощта на Изкуството. Защо ще изберат точно този, който сочи право към тях?

Той кимна, а аз продължих:

— Кой искаше смъртта на Золи? И кой искаше Сборището да бъде обвинено за нея? Този, който се вместваше в това, почти със сигурност беше убиецът на близките ми.

Той наведе очи.

— Само че грешах — казах.

— Нима?

— Да. Ще се опитам да обясня как разсъждавах. Първата ми идея беше Гилдията, просто защото ми заповядваха — посредством Орбан — да стоя настрана.

— Той ти е казал, че е с Гилдията?

— Не. Опита се да ме убеди, че не е. Не му повярвах.

— О.

— Продължавах да се връщам на въпроса „защо“. Мерсови са живели тук през целия си живот, от поколения, а после се появявам аз и ги убиват. Какво бях направил? Какво бях казал? Кой си мислеха, че съм?

Въздъхнах.

— Видях се с графа и не получих нищо, освен покана да посетя завода. Изпробвах го с версия, че идвам изпратен от Империята, за да видя дали е от алчния тип, и се оказа, че е. Поканата ме уплаши. Не я приех. Прав бях да се уплаша, но това не помогна.

Помълчах малко. Не си бях давал сметка, че говоренето за това ще ме порази така силно. Михай чакаше да продължа, без да ме поглежда. Вдишах дълбоко и бавно издишах.

— Имах си цял план как да изтръгна информацията, която ми трябваше, от тези, които разполагаха с нея. Той ме доведе до първия ми контакт с Гилдията. Виждаш ли, те знаеха името ми.

Той най-после ме погледна.

— Истинското ти име?

— Да.

— Как са могли да го научат?

— Името ми е минало през главата ми по време на заклинанието, тъй че ако някой ме е наблюдавал, е могло да стане.

— Какво заклинание?

— Най-обикновено. Не е важно. — Тази част беше малко смущаваща.

— Щом казваш.

— Тъй че следващият въпрос бе защо Гилдията ме наблюдава толкова внимателно? До този момент бях до голяма степен убеден, че те са убили роднините ми и Золи, но сега се появиха неща, които не пасваха. За да се доберат до името ми, трябваше да са наели вещер. Какво точно бе отношението между Гилдията и Сборището? Трябваше да са врагове, защото Сборището бе единственият занаят, който Гилдията не бе погълнала. Но ако работеха заедно със Сборището, защо ще се опитват да прехвърлят на тях вината за смъртта на Золи? Ами граф Секереш? Золи смяташе, че под неговата закрила животът му е в безопасност. Защо беше сгрешил? Тъй че не бях достатъчно сигурен, за да действам.