Стивен Браст - Джегала

Има едно място в планината Сестара, където, според местните, можеш да погледнеш на изток и да видиш миналото, и да погледнеш на запад и да видиш бъдещето. Предполагам, че произходът на това твърдение е в някакво праисторическо преселение или може би нашествие, или някоя мистична дивотия, сътворена от редкия въздух — във всеки случай в планините е пълно с него. Не знам, но местните, изглежда, го вярват.

И вярно, връщах се назад. Загледан на запад, си спомнях болезненото лутане по многобройни лъкатушещи нагоре пътеки, направени от или за планински кози. Загледан на изток, предусещах още от тях, лъкатушещи надолу.

Далече зад мен имаше езеро, наречено Шурке, в края на една гора. Притежавах езерото, част от гората и едно голямо имение с благоволението на Империята и благодарение на своята „изключителна служба“. Смях. Не смеех да остана там поради неблаговолението на дома Джерег и благодарение на моите „изключителни гафове“. Последното не е толкова смешно.

Бях назначил дядо си за временен управител. Както му казах, „предпочитам непотизма пред деспотизма“. Не му беше до смях. Никак не му допадаше идеята самият той да стане деспот, след като винаги беше мразил аристокрацията с някаква кротка, спокойна омраза, чийто произход бе в едно минало, за което така и не бях чул нещо повече от смътни намеци.

По време на гостуването ми и двамата бяхме притеснени. Той бе притеснен, защото бракониерството в неговата част на гората бе излязло извън контрол — бракониерите бързо бяха разбрали, че сърце не му дава да приложи закона срещу тях. Аз бях притеснен, че джерег може да са ми толкова ядосани, че да си го изкарат на него. Не мислех, че ще го направят — стореното от мен не бе чак толкова лошо, колкото, да речем, да дам показания на Империята, — но все пак изпитвах известна загриженост.

Говорихме за това и Ноиш-па не се разтревожи. Джерег бяха в състояние, може би, да се възползват от човешко вещерство, колкото и да презираха магията на източняците, но щеше да им е доста трудно да намерят толкова опитен вещер като дядо ми. А останеше ли му малко повече време с всичките животни, че даже и дърветата и растенията в този район, щеше да създаде мрежа за сигурност и отбранителен периметър, каквито и Марио едва ли щеше да може да пробие.

Поговорихме дълго за неприятната ситуация, в която бях изпаднал, за неговите неприятности с бракониерите (които се свеждаха до неприязън да му се налага да казва на хората кой какво да прави) и къде ще замина след това. Не искаше да го знае, защото смяташе, че ако не го знае, джерег няма да могат да го принудят да им каже. Бих му обяснил, че джерег не правят нещата така, но всъщност го правеха понякога.

Поиграх си с Амбрус, неговия познайник, а Ноиш-па и Лойош, моят познайник, отново се запознаха. Задържах се седмица и той ми готвеше, и си приказвахме за много неща, особено за това как би могъл да продължи като управител, без всъщност да му се налага да управлява каквото и да било. Стигнахме до някои идеи поне за свеждане до минимум на заповедите, които трябваше да дава, и той изглеждаше доволен.

Една нощ над фенарийско бренди попитах:

— Ноиш-па, има ли нещо, което можеш да ми кажеш за мама?

Той въздъхна.

— Тя изучаваше Изкуството, Владимир, а това правеше нещастен сина ми, дано да намери мир. Тъй че я виждах малко.