Стивен Браст - Джегала

Не обичам гори. Мразя дърветата и мразя храстите, а не обичам особено и пътеките, защото имат навика или да отпрашат в посоки, накъдето не искаш да вървиш, или просто да спрат, без да ти дават никакво обяснение за поведението си. Докато управлявах територията си за джерег, ако някой от хората ми се бе държал така, щях да наредя да му счупят краката.

В Пустата обикновено виждаш надалече. Трябва просто да си отваряш очите за всичко, което може да се движи през тревите. В планината, поне в планините, където съм бил, може да видиш на няколко мили най-малкото в две посоки. В града може и да не си в състояние да виждаш надалече, но можеш да засечеш, ако те дебне някой, който иска да ти навреди. Горите са гъсти и всичко може да изскочи отвсякъде. Никога не се чувствам в безопасност в гора.

А най-лошото е спането. Прекарах три нощи в гората, след като слязох от планините, и през цялото време нямах и един добър нощен сън, въпреки че Лойош и Роуца наблюдаваха заради мен. Просто не можех да се отпусна. Когато стана владетел на света, ще заповядам да вдигнат ханове по всяко пътче и пътека там. Със сигурност щях да се изгубя, ако не беше Лойош и гледката на планината от време на време.

Прегазих няколко ручея и потока, един, от които издаваше признаци, че скоро ще стане река — като че ли ужасно бързаше и имаше доста сила за своята не повече от една стъпка дълбочина и може би около десет стъпки ширина. Не че и това ме интересуваше много.

Въпреки неприятностите изобщо не бях в опасност, доколкото знам (макар да са ми разправяли, че дзур понякога ловуват в горите). Оправих се, и да го оставим дотук. Дърветата станаха по-ниски, по-редки и тревата по-висока, с големи зъбати канари, натрапили се на околността, сякаш планината настъпваше.

„Е, като за поход слепешком мисля, че се справихме добре, Лойош“.

„Определено, шефе. И само скромността ме спира да кажа как успяхме“.

„Хе“.

Някъде след около час излязохме на път. Истински път. Можеше да се разтанцувам, ако можех да танцувам. Вече се свечеряваше и Пещта потъваше зад планините. Сенките — забележително резки и сякаш почти материални — се издължиха и въздухът осезаемо захладня от лекия вятър, духащ иззад мен.

„Натам“ — каза познайникът ми и посочи надясно по пътя. Тъй като планините бяха отляво, вече го бях съобразил сам, но не казах нищо. Тръгнах надясно.

След планината и гората беше истински лукс да се върви по път. Дори и по разнебитен, разровен, неподдържан път като този. Ходилата ми благодариха, както и левият ми лакът, след като вече не го удряше ефесът на оръжието ми, щом вдигна левия си крак да се кача по някоя скала.

В продължение на около час не видях никого и нищо, освен една самотна селска къща отвъд нивята. Сенките се издължиха още. Лойош се беше смълчал и умът ми блуждаеше.

Мислех си за Коути, разбира се. Допреди няколко седмици бях женен. Още няколко седмици преди това бях щастливо женен. Или така си мислех поне. Всеки може да сбърка.

Но странното бе колко малко ме засягаше това усещане. Беше приятно да вървя по пътя, бях в добра форма от цялото катерене, а вечерта не беше много студена. Знаех, че като цяло това ще ме сломи… Сериозно, знаех го. Беше все едно да виждаш как изтърван впряг връхлита срещу теб, гледаш как се приближава и знаеш, че ще те сплеска. Ето го, идва, хм, или ще ме убие, или ще ме потроши. Всеки момент. Колко интересно.

Можех дори да съм донякъде безпристрастен. Размишлявах дали бих могъл да я убедя да ме приеме отново и ако да, как? Прехвърлях аргументите в главата си и изглеждаха много убедителни. Подозирах, че нямаше да са чак толкова, когато наистина ги пробвам. А дори и да успеех да я убедя, все пак щеше да се наложи да се справя с възгледите й, които всъщност се бяха изпречили помежду ни.

И все пак си оставаше големият проблем с това, че обстоятелствата ме бяха принудили да я спасявам. Не знам дали аз щях да мога да й простя, ако тя ме беше спасила. Не виждах как щеше да може да ми прости, че съм я спасил. Гадно бреме. Рано или късно щеше да се наложи да се помъча да го преодолея.

А междувременно се бях запътил в противоположната посока, докато някъде зад мен имаше хора, които искаха да забогатеят, като ме светнат.

Не, не изглеждаше добре.

Колко интересно.

„Приближаваме ли се до вода, Лойош?“

„Вятърът се отклони, шефе. Не знам“.

„Добре“.

Би трябвало да спомена, че нищо дотук не изглеждаше познато от предишното ми пътуване до Фенарио. Но то беше преди много години и тогава не бях обръщал особено внимание на пейзажа.