Стивен Браст - Джегала

„Точно каквото искаш, шефе. Хубаво малко ханче. А след него — хубаво малко градче. И, ако се съди по миризмата, е точно хубавото малко градче, което търсиш“.

„Току-що ти бяха опростени последните девет гряха, които са простими“.

„Като стана дума за миризма, мисля, че в ханчето имат свястна храна, шефе. Просто не забравяй приятелите си“.

Стигнах до ханчето вече съвсем по тъмно. Светлината, която бях видял, идваше от два прозореца с промазана хартия и не бе достатъчна, за да ми позволи да видя табелата. Но вече не ми и трябваше. Чуваше се говор и смях и миришеше на лоша бира и добра храна, по-силно от вонята — както предположих — от фабриката за хартия, която ме блъскаше в носа вече от доста време.

С усилие потиснах ръмженето в стомаха си и влязох. Спрях. Засякох два погледа, а Лойош и Роуца още два, докато оглеждах. Беше двуетажна постройка, с врати в дъното, като гостилницата обхващаше повечето от долния етаж. Покрай половината стена вдясно от мен минаваше дълъг лъскав тезгях. Беше пълно с хора — източняци, тоест човеци — насядали по масите, опрели лакти на тезгяха или прави покрай стените.

Отидох до тезгяха и след малко мъжът от другата страна, на средна възраст, дойде при мен. Голям тумбак, кафява туника без ръкави. Доста впечатляващи бицепси. Докато си отворя устата, той посочи двамата ми познайници с брадичка и рече:

— Разкарай ги оттук.

Огледах го. Изглеждаше силен, но не много бърз. Очите му бяха кафяви. След малко ги извърна.

— Бренди — казах. — И нещо за ядене.

Той се намръщи, после кимна, наля ми и изсумтя:

— Виж някое от момичетата за храната.

Оставих му две монети и тръгнах да си намеря място до стената.

„Невежествени предразсъдъци, шефе. Срамота!“

„Отваряй си очите“.

„Да де, да“.

Най-сетне се приближи някаква млада дама. Беше облечена в червено, синьо и жълто и имаше хубави глезени, както и табла, отрупана с халби и канички.

— Нещо за ядене? — казах й, докато минаваше покрай мен.

Тя спря, забеляза влечугите на раменете ми и като че ли се замисли дали да се притесни. Явно реши да не го прави, защото ми отвърна:

— Печено пиле, агнешка яхния, ловджийска яхния.

— Ловджийска.

Тя кимна и се огледа.

— Май няма места за сядане.

— Мога и прав.

Тя успя да се усмихне, после се обърна и се отдалечи. Включих тънко наточените си наблюдателни умения да се уверя, че глезените й изглеждат също толкова добре и отзад. Прав бях.

Някъде по това време забелязах, че колкото и да е пълно помещението, няма никакви жени, освен трите сервитьорки. Не бях сигурен какво означава това, но беше интересно.

Долавях откъслеци от разговорите. Нямаше много интересно, но говореха на фенарийски и ми домъчня за дядо, макар да бяха минали само няколко дни, откакто се разделихме.

След малко хубавите глезени се върнаха с голяма купа ловджийска яхния, голяма лъжица и самун черен хляб, който можеше да изхрани цяло семейство в Южна Адриланка за седмица. Оставих пиенето си на един рафт на стената — направен нарочно, вероятно — платих и взех храната. Тя огледа внимателно драгарския медник, но го прие без възражения.

Яхнията беше свинска (не, не знам защо наричат нещо, направено със свинско, „ловджийска яхния“, освен ако това в купата не беше най-нежното глиганско в готварската история), лук и великолепно разнообразие от гъби, каквито не бях опитвал никога, плюс три вида пиперки, грах, моркови и още някакъв вид бобов зеленчук. Хлябът беше направо от пещта и беше превъзходен. Привлякох няколко погледа, докато подавах залци на джерегите, но май никой не беше склонен да коментира — може би защото бях единственият, носещ открито оръжие в заведението.

Бях преполовил купата, когато една маса пред мен се освободи и можех да седна. Така беше по-добре. Заведението започваше полека да се опразва. Докато привърша яденето си, бяха останали само десетина души и си говореха тихо. Повечето бяха старци. Заклетите пияници. Познавам го този тип клиенти. Готов бях да се обзаложа, че след трийсетина часа ще видя тук същите лица.

Повиках едно от момичетата. Също с хубави глезени. Изглежда, си беше изискване за професията. Казах й:

— Възможно ли е да получа стая за нощта?

Имаше теменужени очи, необичайно за фенарийка. Кимна и отвърна:

— Ще трябва да говорите със съдържателя.

— Добре. Междувременно, още едно бренди.

Тя тръгна да го донесе, а аз се отпуснах и почнах да осъзнавам колко съм уморен. Мисълта за истинско легло, второто, след като напуснах Ноиш-па, беше омайваща.