Стивен Браст - Джегала

— Мм, защо?

— Знаеш как се отнасяше баща ти към Изкуството, Владимир. Не искаше двамата да говорим за това. Почти не виждах сина си след брака му, освен когато те водеше при мен, след като майка ти почина. Съжалявам, че не бих могъл да ти кажа повече за това как изглеждаше тя, Владимир. Помня, че имаше мило лице и нежен глас, да.

Кимнах. Това поне бе малко повече, отколкото знаех преди.

Той каза:

— Знаеш, че също като мен и тя не беше родом от тази земя на елфи. Аз дойдох от Фенарио, когато… когато трябваше да напусна. Но баща й е дошъл или преди тя да се роди, или когато е била невръстно бебе.

— Той защо е напуснал?

— Тя така и не ми каза.

Кимнах и попитах:

— Как се казваше? В смисъл, преди да се омъжи?

— Не знам — отвърна той. — Не… — После се намръщи. — Да, всъщност май знам. Един момент, Владимир, да потърся.

Излезе от стаята — уютен малък алков, който бе превърнал в своя библиотека — и се забави някъде за около половин час. Когато се върна, държеше къс пергамент. Каза:

— Пазя тази бележка от нея.

Взех я. Миришеше както замирисва плат, когато е стоял в скрина години наред; беше малко пожълтял. Огледах го и се намръщих.

— И ти ли не можеш да го прочетеш?

— О, мога да го прочета, Владимир. Руническо писмо, което е много, много старо във Фенарио. Според някои е съществувало още преди фенарийците да се заселят там. Все още се намира понякога в старите томове за Изкуството, затова го изучих. Трябваше да те науча и теб.

— Е, щом можеш да го прочетеш, каква е загадката?

Усмихна се с така познатата ми усмивка: очите блещукат с тайни, които са весели, вместо с тайни, които могат да наранят. Взе пергамента, но се наложи да го държи малко по-далече от очите си, отколкото преди няколко години. Покашля се и зачете:

— Татко, храната беше хубава и вечерта чудесна. Приеми моята благодарност, от мен и Пища. Двамата с нетърпение очакваме да те видим отново. С обич, Маришка Мерс Талтош.

— Мерс — повторих.

Той кимна.

Намръщих се.

— Чакай. Какво му е загадъчното в това?

— Е, Владимир? Ти ми кажи. — Очите му заблещукаха отново.

— Хмм. Добре, това ли е, което изглежда? Искам да кажа, след вечеря ли дойде?

Той кимна.

— Тогава какво… О. — Отне ми малко време, но го сглобих. Едно парче, после друго. — Първо, защо е използвала първото си име, пишейки благодарствена бележка? Второ, защо пише благодарствена бележка на древно руническо писмо?

— И аз се чудя.

Попитах:

— Помниш ли вечерята?

— О, да. Баща ти рядко ме навестяваше по онова време.

— Ноиш-па?

— Мм?

— Майка ми беше ли бременна, когато е написала това?

Той се намръщи, присви очи, позамисли се и след малко кимна.

Усмихнах се.

— Било е предназначено за мен, Ноиш-па. Да отговори на въпросите ми, ако съм жив, а тя е починала. Знаела е, че баща ми…

Той се усмихваше широко и кимаше.

— Да. Това трябва да е!

— Откъде ли е родом?

Той се замисли.

— Мерс. Не е често име. Знаеш ли откъде трябва да идва? От производството на хартия.

— Тъй ли? Не знаех.

Ноиш-па поклати глава и се намръщи.

— Знам за едно градче, откъдето идва много хартия. В западната част на Фенарио, където Феята е млада и силна. Бурз се казва.

Засмях се.

— Бурз? Нарекли са града си Бурз? Толкова ли вони, Ноиш-па?

— Мм, може би правенето на хартия причинява не особено приятна миризма.

— Може би.

Градче, наречено Бурз, с фабрика за хартия и лоша миризма, на Реката… оттам можеше да е дошла майка ми. И аз, на когото не му оставаше нищо, освен да стои колкото може по-далече от ноктите на джерег. Щеше да има всякакви предимства в това да отида на Изток в родината на майка си и баща си. Първо, един драгар щеше да изпъква там дори повече, отколкото аз изпъквах сред драгарите. Второ, имах силното чувство, че ще използват срещу мен моргантско оръжие. А внасянето на такова оръжие сред вещици щеше да вдигне нащрек всяка на четвърт миля околовръст. Има специални ножници, направени, за да прикрият въздействието на такова оръжие от чародей — знаех го, бях ги използвал два пъти. Но дори да бе възможно да се изработи ножница, която да скрие психичните излъчвания, доловими за една вещица или вещер, джерегите нямаше да знаят за това. Всъщност може би дори нямаше да се сетят, че им трябва.

Несъмнено за мен щеше да е по-безопасно в Изтока.

И можех да намеря семейството на майка ми.

Разговорът се прехвърли на други неща и аз така и не му казах, че ще замина на Изток. Но през следващите няколко дни изслушах лекции, със същия тон, който помнех от времето, когато изучавах Изкуството, за източните обичаи, политическите устройства на Фенарио и културата. Също тъй ми заговори на фенарийски и настоя и аз да го говоря. Много го дразнеше произношението ми и още повече — акцентът.