Стивен Браст - Джегала

— Но защо?

— Защото не си вярват едни на други. Вечно дебнене, търсене на шпиони, всяка страна напира за надмощие и внимава другите да не получат предимства. И ето че аз идвам тук с явната лъжа, че уж търся близките си, и всички решават, че не съм дошъл за добро. И това беше добре, защото просто ме следяха и никой не смееше да ме докосне, докато не разберат на чия страна съм. Можеше в края на краищата да съм пратен от краля, а да побеснее кралят срещу тях не е в ничий интерес.

Гледаше ме, впил очи в лицето ми, и слушаше мълчаливо.

Продължих:

— Когато започнах да разпитвам за фамилията Мерс, са помислили, че е само за заблуда, и са продължили да ме наблюдават, за да видят какво ще направя. Но след това… добре, тук само разсъждавам, но изглежда логично. Гилдията ме насочи към Золи. Беше проверка, мисля — искаха да разберат докъде ще продължа с прикриващата си версия или да видят какво ще направя, щом я изразходвам, като ги намеря. Затова нагласиха да се видя със Золи, за когото знаеха, че ще ме упъти към семейство Мерс и ще отговори на въпросите ми. И значи Сборището чува за това чрез техния шпионин, Орбан, и се уплашва. Мерс, в края на краищата, от много години са техни врагове, а сега един човек, когото не могат да пипнат, нито да проучат с вещерство, се кани да се свърже с тях. И понеже не знаят какво кроя, но са убедени, че не може да е добро, се задействат.

Той кимна и попита:

— А Золи?

— Гилдията.

— Защо?

— По същата причина, поради която след това убиха Тереза. След Мерсови изпадат в паника. Още ги е страх да ме пипнат, но знаят, че ще се върна при Золи и ще задам още въпроси. Вече са напълно убедени, че работя за краля и че съм искал да се видя със семейство Мерс, за да науча историята на района — а те не искаха да я науча, нали разбираш. Защото историята разкрива мръсните им тайни. Тъй че поръчват убийството на Золи и се постарават да изглежда уж че го е направило Сборището. Не, за да заблудят граф Секереш, а за да заблудят, ами, тебе.

— Мене?

— Хората. Селяните. Работниците в завода.

— Че какво можем да им направим ние?

— Първо, бихте могли да направите нещата неудобни за търговците. Второ, винаги сте заплаха за Сборището, тоест добра възможност да го озаптяват чрез вас.

— Как се сети за всичко това?

— Би трябвало да попиташ защо не се сетих по-рано. Не знам. Може би защото съм живял толкова време сред драгари, а те…

— Какви?

— Елфи.

— О.

— Не мислех, че моят народ — хората — ще са сериозна заплаха. Цяло семейство е мъртво, защото не започнах да задавам правилните въпроси навреме. Трябва да се примиря с това. Смяташ, че съм лош, защото убих виновниците. Аз смятам, че съм лош, защото не ги убих по-рано.

— Какво ще правиш сега?

— Ами, ако не ме убиеш, ще се укрия, докато не се оправя поне малко.

— Ще се криеш? От кого?

— От едни, които ме преследват отдавна.

— Кои са те?

— Превърнах в свой враг една голяма престъпна организация при елфите. Искат главата ми.

— О.

— Тъй че ще се крия известно време, а когато отново мога да се движа, ще се върна там, където ми е мястото, където знам правилата, където единствените хора, чиято смърт причинявам, са тези, които го заслужават. Ще бъда лош човек сред други лоши хора.

— Няма да те убия — рече той.

— Приятно ми е да го чуя. Защото можеше да го направиш сега, а не са много тези, на които съм казвал това.

— Но това, което направи, все пак е лошо.

— Нима? Защо? Кой казва, че на някого е позволено да ме наранява безнаказано?

— Лошо е да носиш омраза в себе си.

Не я нося. Отървах се от нея. Използвах я добре.

— А всички тези хора, които уби?

— Какво искаш да кажеш?

— Те имаха семейства. Майки. Братя. Любими. Хора, които държаха на тях и които не са ти направили нищо, и които ти нарани.

— Нека ме подгонят, ако искат да опитат. След поне година обаче.

— Не това е проблемът.

— Знам.

Тук замълчах, защото нямах добър отговор. Още нямам. Няма да ставам лицемерен и да пробутвам боклуци за това как понякога страдат хора и това просто е неизбежна част от цената. Не знам, не ме интересува. Знам, че онези копелета не момееше да се измъкнат след онова, което направиха, и не се измъкнаха, и към щастлив от това. Това, което ме прави какъвто съм, ме прави какъвто съм. Вие решавайте. Няма да мисля повече за това.

— Искаш ли нещо за ядене?

— След малко. Точно сега искам само да затворя очи.

Така и направих, а малко по-късно чух стъпки и след това вратата се затвори.