Стивен Браст - Джегала

Поклатих глава и въздъхнах.

— Голяма каша беше.

Михай кимна.

— До този момент бях понаучил историята — продължих. — Ти също трябва да го направиш някой ден. Намери отец Нойдж и го потормози, докато не ти каже истинската история. Трябва да я знаеш.

Той се намръщи, понечи да отвърне нещо, но се отказа.

— Тъй или иначе, научих, че Мерс са били част от група вещери или с различно сборище от оцелялото през годините, или без никакво сборище. Вещерски сборища като това гледат с неприязън на независимите вещери, тъй че те или умират, или напускат, или се отказват да практикуват Изкуството, освен може би тайно. Фамилията Мерс отчасти бяха вършили всички тези неща, включително смяната на името си на Мерс.

Продължих:

— И е имало нещо повече, което ни връща към времето, когато някой нещастен кучи син намерил древен, много древен ръкопис или гравюра, или все едно какво, което описвало как да се прави евтино висококачествена хартия, в големи количества. Дотогава съществували различни гилдии, както е на повечето места. Но с отварянето на хартиения завод повечето от хората в гилдиите почнали да работят за графа за пари. А останалите се обединили в Търговската гилдия, както за да е по-лесно на графа да се пазари с тях, така и да имат повече тежест в пазаренето си с него. В крайна сметка Гилдията започнала да действа като градско управление.

Борила се с графовете Секереш поколения наред — за закони, които подпомагат търговията, спрямо закони, подпомагащи промишлеността, и за това кой над кое има правомощия. Всички търговци са в Гилдията, която им дава някаква власт. Заводските работници си имат негово благородие за свой закрилник и враг едновременно. Странна ситуация, разбира се, но колкото по-евтино успее той да убеди търговците да определят цените, толкова по-малко трябва да плаща на работниците. Трябва да ги защитава, защото има нужда от тях. А селяните са заклещени по средата, защото граф Секереш всъщност не се нуждае повече от тях. Получава повече пари от завода, отколкото някога от поземлената рента. За него те са просто удобен начин да изхранва работниците си. Гилдията пък изобщо не се интересува от тях. Когато влязох в един дюкян и ме взеха за селянин, се отнесоха с мен като с крадец.

Поклатих глава.

— Каква бъркотия. В крайна сметка единствените, към които селяните са можели да се обърнат, се оказаха отец Нойдж и Сборището. — Свих рамене. — Това е довело до всевъзможни конфликти между работещите в завода и хората, които все още се препитават със земеделие…

— Затова ли ме разпита тогава? Да разбереш…

— Да.

Изглеждаше посърнал. Свих рамене.

— В миналото — още когато това е започнало, се е стигнало до конфликти, до разпадане на старото Сборище и учредяването на ново. И е приключило с тристранен баланс на силите. Три групи, които не си вярват, които кроят заговори, опитват се да се наложат едни на други и се нуждаят едни от други.

— Нуждаят се едни от други?

— Всяка група се нуждае от друга, за да държи под контрол третата.

Оставих го да помисли малко над това. Виждах го как прехвърля в ума си неща, които знае, и ги оглежда от тази перспектива. Накрая кимна колебливо.

— И това е ситуацията, в която аз, най-подозрителният на вид тип, който този град е виждал от сто години, влязох съвсем невинно. Михай, знаеш ли какво означава „параноик“?

Той поклати глава.

— Това е болест на ума — обясних. — Когато си мислиш, че всичко, което става, е заговор срещу теб.

Той се позамисли, после попита:

— И ти вярваше в това?

— Не достатъчно. Но в това вярваха всички те.

— Не разбирам.

— Графът вярваше, че съм дошъл в града, за да открадна тайната за правенето на хартия. Гилдията, като видя познайниците ми, предположи, че съм със Сборището. А Сборището, след като разбраха, че вещерството не действа върху мен, стигнаха до извода, че работя за графа.

— Аха. А ти как разбра всичко това?

— От въпросите, които ми задаваха. Графът ме хвана първи, а инквизиторът му ме упои и ме пита за неща, които издаваха, че според него съм тук, за да открадна тайната. — Изсумтях.

— Но ти не си могъл да им кажеш нищо!

— Именно. И инквизиторът накрая го повярва, след което ме предаде на Гилдията. Поначало беше работил с тях, за да ме хванат.

— Как научи това?

— Орбан беше част от заговора. Както и Тереза. И двамата работеха за Гилдията.

— Но ти каза, че Орбан е работил и за Сборището.

— Да, донасяше им, но не участваше в съветите им, беше само платен шпионин в Гилдията. Но така научи, че вниманието на моите джереги трябва да бъде отвлечено и че амулетът, който нося, трябва да остане на мен.