Стивен Браст - Джегала

Карета с железни решетки, да, разбира се. И водачът е с войнишка униформа, няма кочияш за престъпника.

… И го вкарват вътре, и той изведнъж се сгърчва, сякаш съм го отровил, но не се доближих до него! Честно!…

Не изчакаха. Добре. Мри бавно, подъл, престъпен, безсърдечен, убиващ дечица кучи син. Мри бавно и мъчително. Почувствай как ти спира сърцето, усети какво става и как не можеш да го предотвратиш. Гледай как се изцежда животецът ти и мисли за престъпленията, които се извършил, за да си докараш това, и дано гниеш вечно в бляскавите адове на Вийра.

… всички са объркани, зяпнали са онзи, който дращи гърдите си и почервенява, и издишва дим, виждам го и го надушвам, лютив и отровен, кисел дим…

Избраха Золи да изглежда точно така, а онова го фалшифицирах. Липса на изобретателност или просто усет за ирония? Все ми е едно. Да, Лойош, остани с него, искам да видя всеки миг от предсмъртната му агония.

… очите са облещени, лицето е ужасно разкривено, главата се тресе…

Да, жалък кучи сине, да. Почувствай всеки миг.

… и накрая, най-сетне, е застинал, очите се отворени и зяпнали в небето…

Отпускам се за миг, да се насладя. Изцелява душата ми. Почти е толкова добре, колкото си представях, че ще е, макар че щеше да ми хареса да бе продължило по-дълго. Ако има цена за възмездие, ще я платя, и ще я платя повторно. Каквото и ужасно, унищожително нещо да причинява уж на душата ми това, трябва да е било отдавна, а ако се беше случило току-що, не го забелязах.

… стоят около трупа, озъртат се за нещо, което го няма…

Изглеждат безпомощни. Но знаят какво се случи. Време е да продължим, Лойош, тук всичко свърши.

… и нагоре и над града, хора, храна и места се смаляват, все по-мънички…

„Шефе?“

„Да?“

„Знаеше ли, че ще стане така?“

„Не и толкова бързо. Не бях сигурен, че ще имам удоволствието да погледам“.

„Как…“

„Вещерското сборище. Опитват се да съкратят загубите. Опитват се да разберат дали могат да хвърлят вината за това на някой друг, или може би просто да избягат от градчето“.

„Ще се получи ли?“

„Можеше, ако го бях позволил“.

… фигурата й излита, неволно се превърта във въздуха, гоним се един друг, само че бързо; после изчезва и ноктите се впиват здраво в дърво…

Да, ето го самодоволния кучи син, стои там, говори, жестикулира и току поглежда към вратата. Чул е нещо за станалото, но все още не знае.

… и излиза навън. Аз също, нагоре, виждам го отново, правя един кръг, просто един безвреден джерег високо в небето, нищо за гледане тук, после обратно…

Стои пред съвета на Гилдията, вторачен в тялото на Чайор. Ще изпадне ли в паника, или ще се досети? Все едно, няма значение.

… стои, вторачен в тялото, кръжа ниско, по-високо, няма нужда да се рискува…

Като че ли се досеща. Чудесно. Мисли колкото искаш, кучи сине. Помня как дойде при мен и ми се представи. Още тогава разбрах, че нещо с теб не е както трябва. Но не бива да тъпчеш така живота на хората; понякога се обиждат и понякога могат да направят нещо по въпроса. А сега вече наместваш всичко, разбираш го, осъзнаваш какво трябва да се е случило. Разбираш ли също така, че е твърде късно да направиш нещо по въпроса? Как се чувстваш сега?

… и се обръща и тръгва на изток, бързо, почти бяга, забързва още, ето че вече бяга, само че аз летя много по-бързо…

Да, към горите. Вероятно същото място, където беше преди. Няма друг избор. Щом е изпаднал в паника или е загубил способността да разсъждава разумно, трябва да побегне към Сборището. А изглежда, че са и двете. Разбра какво става и реакцията му е правилна. Също както човек има правото да изпищи, когато кракът му е изкълчен до счупване. Така поне казват.

… под покрива на леса, дървета и дървета, и бели струи въздух, които се изливат около тях и показват пътеката…

О, друго място значи. Имат си повече от едно — или различни входове?

… и храсти се раздвижват, и дупка, от нея излиза горещ въздух, но няма място, за да…

„Не! Достатъчно! Изчакай там“.

„Добре, шефе. Както кажеш“.

Но знаех как се чувстваше. Аз също исках да впия зъбите си в него.

Осъзнах, че Михай е дошъл и ми говори от известно време.

— Извинявай — казах му. — Бях се разсеял.

— Разказвах какво се случи.