Стивен Браст - Джегала

— Имунитетът ви е съпротива, а не пълен имунитет, както е обикновено с такива неща. — Обичам, когато хората стават педантични за неща, от които не отбират. — Но този път е спасил живота ви — добави той. — Опитали са се да ви задушат от разстояние. Веднага ще се погрижа да няма повече такива опити.

Простенах, понечих на два пъти да проговоря и най-после успях.

— В случай че… не успеете…

— Хмм? Да?

— Желая да видя… отец Нойдж.

Той ми кимна разбиращо.

— Естествено. Ще пратя да го повикат.

След като Айбрамис излезе, Лойош каза:

„Добре, шефе, ако това беше някакъв сложен начин да се видиш с жреца, признавам, че успя. Но нямаше ли да е по-лесно…“

„Почакай и ще видиш“ — отвърнах му.

„Мислиш ли, че това ще накара графа да нападне Сборището?“

„Не точно. Малко е, мм, по-сложничко“.

Айбрамис удържа на думата си: отец Нойдж се появи след по-малко от час. Изражението му бе сдържано и отчуждено. Приличаше на човек, който се кани да предложи утешение на умиращ или вероятно умиращ. Приближи се до леглото и не знам какво се канеше да каже, защото го прекъснах с:

— В святото име на Вийра, богинята демон, която притежава душата ми според древните договори, настоявам за убежище.

Когато дар словото му се върна, той успя да отрони:

— Мислех, че…

— Да. Всъщност не умирам. Просто недоразумение. Е?

— Убежище?

— Точно така.

Изглеждаше притеснен.

— Домът ми е малък, но…

— Но не бих оцелял и шейсет часа в него. И вие вероятно ще си идете с мен. Не че това ме засяга особено, честно казано.

— Тогава…

— Трябва да се махна от града, от страната, на някое безопасно място, и трябва да ми го уредите. Тайно. Защото, заклевам ви се в името на Вийра, само да стигне до подходящите уши, че дори знаете къде съм, ще ви убият на път да стигнат до мен. И не се опитвайте да стигнете до тях, защото нямате и представа кои са те. И не си и помисляйте да ми възразявате, защото ще ви убия, и не си въобразявайте дори за миг, че не мога да го направя. Ако умра, моите джереги ще ви изядат трупа. Наясно ли сме по това?

Устните му се размърдаха беззвучно. После кимна.

— Не са нужни заплахи, лорд Мерс. Настояхте за убежище в името на богинята… — направи някакъв жест, нещо жреческо сигурно — и това е достатъчно. Разбира се, ще ви помогна с всичко, което е по силите ми. Първият въпрос е: къде бихте искали да отидете?

— Във Фенарио.

— В столицата?

— Най-трудното място, където могат да ме намерят, дори и да ме проследят.

Той кимна.

— Добре. Сега, за пренасянето ви там…

— Лодка?

— Да, точно така. Мога да уредя това. Кога?

— Тази вечер.

„Да!“

„Млъкни!“

— Тогава остава само да решим как да ви изнесем оттук.

— Михай ще помогне. Помолете го.

— Добре. Кога?

— Два часа след залез-слънце.

— Съгласен. Ще съм тук с Михай и лодката ще е готова.

— Погледнете ме, отец Нойдж.

— Да?

— Погледнете ме в очите и се закълнете в богинята демон, че няма да ме предадете.

Имаше вид на човек, който се мъчи да реши дали трябва да се ядоса, но нещата се развиваха твърде бързо за него. След миг, колкото да уталожи гордостта си с едно намръщване (не беше зле като за аматьор), каза:

— Заклевам се в името на Вийра, богинята демон, че ще изпълня споразумението ни и че няма да ви предам, иначе нека богинята накаже безсмъртната ми душа. — Погледна ме. — Вярвам, че това е достатъчно?

— Напълно — отвърнах.

Той изсумтя и излезе. Михай влезе още преди вратата да се затвори.

— Лорд Мерс! Вие…

— Влад — казах му. И добавих: — Добре съм. — С много лека нотка на слабост в гласа, за да не ми се налага да отговарям на смущаващи въпроси.

Той се засуети около мен и се заозърта из стаята, сякаш си търсеше нещо за правене, после се сети за яхнията и попита дали мога да похапна. Отвърнах половинчато, че бих могъл, тъй че ми донесе храна и се залиса да чисти оцапаното по пода. Лойош и Роуца не му бяха оставили много работа. Заявих, че искам да поотдъхна, и идеята, че трябва да напусне, не му хареса, но накрая отстъпи. Щом излезе, Лойош рече:

„Не че не съм доволен, шефе, но вярваш ли му?“

„На Михай?“

„На жреца“.

„О, да. Вярвам му“.

„Защо?“

„Защото не му давам достатъчно време, за да измисли оправдание да измени на клетвата си“.

„Сигурен ли си, че това ще подейства?“

„Да“.

„Лъжеш ли?“

„Предпочитам да го нарека преувеличение“.

„Добре. Ако нещо се обърка, ние с Роуца ще…“

„Вие няма да сте тук“.