Стивен Браст - Джегала

„О, разбирам. Добре, шефе. Какво е великото основание?“

„Вече не се налага. Мога да уредя нещата веднага. Днес“.

„Можеш да изриташ крачето?“

„Да“.

„И да си сигурен, че правият печели?“

„Няма прав, има само крив“.

„Кой е кривият?“

„Сборището“.

„Добре. Но как ще го уредиш, като лежиш проснат на гръб?“ „Не аз. Михай“.

„Нямам търпение да видя как ще стане това“.

„Нямам търпение да приключа с това и да се махна от това градче“.

„Първото нещо, което си казал и с което съм съгласен от повече от седмица“.

„Да. Което ми напомня. Трябва да уредя бързо изнасяне оттук, щом работата приключи“.

„Това е второто. Някаква идея как да го направим?“

„Мисля, че трябва да говоря с отец Нойдж“.

„Защо?“

„Той може да го направи и ще го направи“.

„Ъъ, разбира се, шефе. Ще излетя и ще го намеря“.

Засмях се.

„Не мисля, че ще се наложи“.

„Шефе, няма ли просто да ми кажеш какво става?“

Не отговорих.

„Не искаш да ми кажеш, така ли?“

Не отговорих.

„Прекараха те, нали?“

Позяпах дълго в тавана. После кимнах.

„Мислех си, че някой ме разиграва. Не бях разбрал, че ме разиграват всички“.

„О! Действат заедно?“

„Не. Там е работата. Сами, независимо един от друг. Точно това ме подведе. Но ефектът беше все едно че действат заедно“.

Той ме остави на мира. Знаеше, че рано или късно ще му кажа. Понякога може да прояви разбиране, малкият му кучи син.

Всичко, което му бях казал, бе вярно и бях убеден във всичките си изводи, и планът, който се оформяше в главата ми, изглеждаше разумен. Но все още съществуваше онзи единствен фактор, който не можех да контролирам, не можех да видя, не можех да го предвидя и определено не можех да го пренебрегна: джерег знаеха къде съм. Да, все още в голяма степен бях убеден във всичко, което бях казал: един драгар щеше да изпъква, а едно моргантско оръжие определено щеше да изпъква още повече. Но неказаното беше: дай им достатъчно време и те ще измислят как да заобиколят тези проблеми. Те са упорити, те са брутални и когато са наложи, са изобретателни. Знам го, нали бях един от тях.

Веднъж един тип, когото трябваше да елиминирам, се бе обкръжил с толкова стабилна защита, че подкупването на всички щеше да ми струва повече, отколкото ми плащаха за работата. Тъй че наех един актьор за ролята на законен търговец криота, друг да играе ролята на дребен бос от Свещоград и още няколко да играят мутри и лакеи и в продължение на цели единайсет седмици уреждах фалшива бизнес сделка за типа, само за да го докарам на среща — без никаква охрана, разбирате нуждата от дискретност, — на която се оказа, че съм единственият, който прави някакъв бизнес. Цялата история — защо трябваше да дойде, как се разигра всичко — е интересна и може да я разкажа някога. Беше сложно, изящно и, ако може да се изразя така (след няколко първоначални издънки и няколко по-страшни момента тук-там), съвършено.

Само дето не беше уникално.

Имам предвид следното: дайте на джерег достатъчно време и те ще намерят начин да те заковат. Давах ли им достатъчно време? Не.

Огледах отново онова, което знаех, и най-накрая казах:

„Добре, хайде да го правим“.

„Сега ли?“

„Сега. Мислиш ли, че ще можеш да отвориш багажа ми и да ми извадиш нещо от него? Трябва да е в кутията или до нея“.

„Може би, шефе. Мога да опитам. Стига да обещаеш, че няма да има натяквания за противоположните палци, ако не успея“.

„Никакви за цяла седмица, Лойош, обещавам“.

„Какво искаш?“

„Знаеш ли онова шишенце, в което държа тинктура от литандриал?“

„Кое? А, да. Тъй като не мисля, че ще дадеш копривата на някой, допускам, че имаш болки в кръста. Но не трябва ли да помолиш знахаря…“

„Лойош, точно сега дори не бих забелязал болките в кръста, ако ги имах. Просто ми го донеси, ако можеш“.

Можа и след малко го държах, и разбрах, че отварянето на здраво затворено с тапа шише е много по-трудно, отколкото да се храниш сам. Най-сетне успях да го отворя.

„Сега ми трябва някакъв парцал“.

Не зададе въпроси, просто порови в сандъка и измъкна едни стари… добре де, едни стари гащи. Не можех да съм придирчив в този момент. Капнах малко на едно по-бяло местенце и го наложих колкото се може по-добре, после грижливо изтрих излишъка от мустаците си.

„По дяволите, Лойош. Жалко, че нямам огледало. Как изглежда?“

„В сравнение с какво?“

„Все едно. Трябва да свърши работа. Разкарай тоя парцал“.

„С удоволствие“.