Стивен Браст - Джегала

— Един момент, моля.

Айбрамис придоби физиономията на знахар, който се готви да отвърне учтиво на ужасно трудни въпроси по състоянието ти или на невъзможен за отговор въпрос кога ще можеш да правиш едно или друго. Попитах:

— Какво знаете за Изкуството?

— Аз ли?

— Да.

— Знам как да прилагам превръзки и настойки, приготвени от хора, които го изучават. Не ми трябва повече от това. — Изглеждаше леко обиден.

— Ще ми простите. — Прибягнах до приятелския си и искрен тон. — Никога не съм разбирал напълно връзката между Лечебните изкуства и Изкуството на вещера, а стана важно да го разбера. В Империята е друго. Има определени магьосници, които специализират в телесно изцеряване, и такива, които наричаме знахари. Тук — не знам.

Запремествах поглед от Айбрамис към вещера и обратно. Двамата стояха над леглото ми, сплели пръсти пред чаталите си. Айбрамис като че ли се канеше да попита защо е важно това, но рече:

— Тук си съдействаме много. Ако преценя, че някой пациент се нуждае от определен цяр, някой вещер ще го направи. Също тъй определени спешни проблеми най-добре се оправят от вещер.

— Значи, като изключим най-спешните случаи — такива като моя например, — можете да прибегнете до помощта на вещер, за да направи настойки, лекарства…

Той кимна.

Не откъсвах очи от него. Изчерви се съвсем леко, но не каза нищо. Кимването запазих изцяло за себе си.

Попитах:

— Познато ли ви е нещо, наречено немайбетешек?

Ще трябва да ме извините, но за това няма дума в северозападния език. Дядо ми обаче се постара да науча фенарийската дума за него, докато ме подготвяше за първата ми визита тук. „Трудно е да го излекува знахар, но е лесно да го предотврати вещер, Владимир“, беше ми казал. Понякога се чудя какво си мисли за мен.

Знахарят се ококори.

— Разбира се, че го знам. Никога не Съм мислел да… какво ви кара да мислите…

— Не. Нямам го. Просто исках да разбера дали сте запознат с него.

— Ами, много има от тях, не само овчата болест, както си мислят повечето. И разбира се, знам нещо за него, но защо…

— Често ли се появява в работата ви?

Той се намръщи.

— Не бих казал, че това е уместен въпрос.

Изсмях се. Не можах да се сдържа.

— Гледате ме, все едно не разбирате, че хора ми причиниха това. И че може да поискат да го направят пак. Когато ви питам нещо, то е, защото е свързано със състоянието ми, по един или друг начин.

— Как би могло да…

— Не. Няма да ви кажа, знахарю. А и бездруго не държите да го знаете.

Позамисли се, после кимна на вещера да тръгват и каза:

— Добре. Довиждане засега.

— Не. Трябва и него да попитам за това.

Знахарят си пое дъх и бавно издиша.

— Е, добре.

Почти затворих очи — стария трик с наблюдаването на някого изпод клепачите. Изобщо не можеш да виждаш добре и изобщо не е толкова убедителна заблуда. Но от време на време можеш да заблудиш някого, че не обръщаш внимание. Съмнявах се, че ще мога да заблудя Айбрамис.

— Често ли се появява в работата ви? — повторих въпроса си.

— Не. Почти не се среща. Много рядко, когато някой младеж иде до столицата или посетител… — Замълча. Аз се изкисках. Ноздрите му се разшириха и той заяви: — Няма да ви дам имената на хора, които съм излекувал.

— Не ми и трябва да ги знам. Но трябва да знам защо.

— Моля?

— Бил съм в „Мишката“. Виждал съм много момичета, които се мотаят там, и знам какви са. Как става така, че не сте зает денонощно с такива лечения? Има ли друг знахар, който се оправя с това?

— Има други двама в градчето и може би някой от тях да…

— Някой от тях лекува ли въпросната болест между, мм, „кадифените дами“, както ги наричат там, откъдето дойдох, хора, с които не разговарям?

— Не, доколкото знам.

Натърти на всяка дума грижливо, както прави човек, когато чувства, че е под достойнството му изобщо да отговаря на такива въпроси. Във фенарийски ефектът е много по-изразен, отколкото в северозападния, защото отнема цялата плавна мелодичност от езика. Единственото, което можех да направя, бе да не се изсмея.

— Правите ли, мм, нещо, за да предотвратите такива болести? Или да проверявате за тях?

— Не.

— А някой от колегите ви?

— Не, доколкото знам.

— Тогава обяснете ми, защо такива болести не са постоянен проблем за вас?

— Не знам — отвърна той. — Просто никога не е било проблем.

— И никога не сте се замисляли за това?

— Съжалявам, лорд Мерс, но наистина смятам, че…

— Добре. Благодаря ви. Разбрах каквото ми трябваше.