Стивен Браст - Джегала

„Ще изриташ едно от крачетата“.

„Точно“.

„Как?“

„Още работя над това“.

„Как разбра, шефе? Имам предвид, за столчето?“

„Е, има някои дреболии, които все още трябва да потвърдя“.

Михай влезе с храната ми. Лойош запази мълчание, понеже знае колко мразя да говоря, докато ям.

Михай не знаеше.

— Видях, че стария Саабо беше тук — рече той, докато усърдно се опитвах да греба яхния от дървена купа със сребърна лъжица — мисля, че за първи път пробвах тази комбинация.

— Да — отвърнах, след като преглътнах. — Поприказвахме си приятно.

— Добре.

— Не го харесваш, нали?

Той подскочи, все едно че го зашлевих.

— Какво имаш предвид? — Изчаках го. — Аз такова… той е голям мъж, тъй че не ми е приятел или нещо такова. — Продължих да чакам. — Да — заяви накрая, стиснал непокорно челюсти, сякаш очакваше да възразя. — Не го харесвам.

Кимнах и казах:

— И аз на твое място нямаше да го харесвам.

Михай сякаш се стъписа.

— Защо? Той какво ти каза за мен?

— Нищо. Името ти изобщо не се спомена.

— Тогава защо…

— Защото си селянин, а той няма високо мнение за селяните.

— Е, то и аз нямам много високо мнение за… — И млъкна.

— Не те упреквам. Но пък и аз нямам много високо мнение за него. Роднина е в края на краищата.

Михай ме изгледа замислено.

— Нима? В смисъл, наистина ли ти е роднина?

— Да. Наистина. И ако повече хора го бяха повярвали… все едно. Извинявай. Разсъждавам на глас.

Той се покашля.

— Лорд Мерс…

— Влад.

— Влад. Не съм ти го казвал, но съжалявам за станалото с теб.

— Благодаря. Аз също. Но много скоро всичко ще си дойде на мястото.

— Наистина?

Кимнах и отпих от виното, доволен, че мога да вдигна чашата без затруднения.

— Толкова сигурно, колкото, че името ми е Мерс Владимир.

Той като че ли прие това, ако можеше да се съди по мърморенето.

— Винаги ли е така? — попитах го.

— Как?

— Като със Саабо. Заводските работници презират селяните.

— Ами, то и ние не можем да кажем кой знае какво добро за тях. Миришат.

— Забелязах, че посещавате различни заведения.

— Какво?

— Пиете на различни места.

— Ами да. Само понякога момчетата ще влязат не където трябва и почва бой. Не се случва често обаче. Гилдията скача много бързо.

Кимнах.

— Да, лошо е за бизнеса, предполагам.

Усмихнах се наум. Нищо ново тук, но потвърждаването на това, което подозирах, определено беше приятно.

Михай привърши с помагането да се нахраня и отново напусна, все така леко озадачен.

„Добре, шефе. Нещо против да обясниш?“ — попита Лойош.

„Имам някаква идея, но няма как да стане, освен ако графът, Гилдията и Сборището не са скачени съдове, защото иначе няма как да се получи. Подозирах, но до днес не бях сигурен“.

„Добре, шефе. Какво откри?“

„Курвите тук нямат проблем с овчата болест“.

„Което значи?“

„Което значи, че между Гилдията и Сборището има бизнес уговорка. Взаимна изгода, взаимна зависимост“.

„О. Какво е овча болест?“

„Не ти трябва да знаеш. Ти си джерег. Имунизиран си. Радвай се“.

„Но… Е, добре“.

Опитах да се надигна. Не успях. Още не знаех как да избия въпросния крак на столчето. Лойош мълчеше и отново превъртях в ума си това, което знаех. Не стигнах доникъде.

Кого да подгоня? Дани? Ролята му в това, оказва се, беше най-лесната за отгатване. Но не, с него беше приключило. Не можех да го използвам. Вероятно никой не можеше да го използва. С малко късмет, вече трябваше да се е махнал от страната. Орбан? Не, той беше твърде умен и вече щеше да го е схванал.

Опитах се отново да се надигна и отново не успях. Отпуснах се, изпотен и задъхан. Намръщих се.

„По-спокойно, шефе. Ще докараш на знахаря сърдечен удар“.

„Благодаря, Лойош“.

„За какво?“

Не отговорих веднага. Просто си седях и се усмихвах, докато мозъкът ми правеше щрак, щрак, щрак — също като преди, също като в доброто старо време. Да. Можеше да са ми натрошили тялото, но мозъкът ми все още работеше. Ако си мислите, че това не с важно за някой в моето състояние, значи мозъкът ви не работи.

Кимнах на себе си, а Лойош каза:

„Сега ли трябва да е?“

„Кое?“

„Разбирам, че искаш да уредиш нещата, шефе, но има ли някаква причина да не можеш да се върнеш след година и да го направиш тогава?“

„Странно, че трябваше да го кажеш. Ако ме беше попитал преди няколко минути, щях да ти кажа «забрави» — точно както казвам днес, — само че преди няколко минути нямаше да мога да ти изтъкна добро основание“.