Стивен Браст - Джегала

— В смисъл?

— Че са зли, че призовавали демони.

— О, тая приказка ли? Аз не съм селяк, лорд Мерс. Образовах се. В училището; Мога да чета, да пиша, да смятам и да мисля. Не, не вярвам на това.

— Какво училище?

— В Бурз има училище от много години. Да ни учат на знаците, на сметките и на гражданство.

— Гражданство?

— Да си изпълняваме дълга към страната и графството.

— Хм. И какъв ти е дългът към страната и графството?

Той за първи път се усмихна. Подсмихна се хитро всъщност.

— Тая част не я научих толкова добре. Ако искат да им се бия във войните, ще трябва да ме закарат насила.

— Разбирам. Значи селяните не могат да четат?

— Селяните ли? Не. Не е отворено за селяните. Само за деца на заводски работници.

— Хмм. А децата на търговците?

— Тях ги учи отец Нойдж.

— Добре. Значи не вярваш в призоваване на демони и в зли вещери. Тогава защо повечето от фамилията Мерс са напуснали?

— Защото селяните вярваха на тези неща.

— Нямаш високо мнение за селяните, а?

— Те са невежи. Не е по тяхна вина — добави великодушно.

Повечето хора като че ли изпитват удоволствие в това да се чувстват по-висши от някого. Не съм такъв, което ми е приятно, защото ме кара да се чувствам по-висш.

— Защо? — попитах.

— Кое?

— Граф Секереш. Защо е открил училище?

— Не този. Дядо му. Защото трябва да можеш да четеш, за да работиш в завода, нали разбирате. Не е само мускул, трябва да използваш главата си, за да правиш хартия. В смисъл да я правиш както трябва. Процесът…

— Добре — прекъснах го. — Разбрах.

Говореше гордо. Не беше селянин. Беше по-висш.

Това също бе част от загадката.

Не се разсейвай от сенки, Владимир. Съсредоточи се върху целта.

Сенки имаше навсякъде.

Има сенки, покриващи действията на хора, които не искат да се знае какво вършат. И има сенки, покриващи умовете на хора, които не искат да виждат, и дори сенки, покриващи умовете на онези, чийто живот става по-лек, ако вярват, че са безпомощни. Сенки, сенки навсякъде. Не позволявай да те разсейват, Влад.

В толкова малко градче човек би си помислил, че нищо не би могло да се скрие. Че всеки ще знае работата на всеки друг. Веднъж бях споменал това на дядо ми, когато ни посъветва с Коути да напуснем Адриланка и да си намерим някое градче някъде. Беше казал, че не е толкова вярно, колкото си мислят някои — че малките градчета са пълни с тайни. Ако беше прав, то просто бе възможно да…

— Милорд?

Саабо ме гледаше.

— Извинявай, бях се замислил. Спомнях си неща, които дядо ми разправяше за Изтока.

— За Изтока ли?

— За тази страна. Фенарио.

— Какво ви разправяше той, милорд?

Поклатих глава на възглавницата и се вторачих в тавана. Таванът започваше да ми омръзва.

— Има ли къща тук?

— Милорд?

— Къща за, мм, не знам как бихте го нарекли тук. Момчета и момичета, които… не, предполагам, че тук ще са само момичета. Момичета, които за пари…

— О! — Първо се изчерви, а после ме погледна озадачено, сякаш се чудеше как в моето състояние мога да се възползвам от подобно място. След това рече: — Не, милорд. Но има момичета, които работят от „Мишката“.

— Разбирам. А ти възползвал ли си се от услугите им?

Този път не се изчерви, а само поклати глава.

— Никога не съм го искал, милорд. На младини, ъъ, изобщо не ми се е налагало.

Реших, че не лъже, което бе жалко, защото означаваше, че няма да може да ми каже едно от нещата, които трябваше да разбера.

— Гилдията ли надзирава тези услуги?

— Естествено, милорд.

— И е законно?

— Разбира се. Защо…

— Дядо ми разправяше, че често е забранено със закон, но позволено по обичай.

— А. Разбирам. Не, тука няма такива закони.

И точно тогава, в един от най-добрите случаи на случайно съвпадение във времето в кариерата ми, на вратата се чу леко почукване, което вече бях започнал да познавам.

— Трябва да е знахарят ми — казах. — Благодаря ти, че отдели време да посетиш болен роднина.

Отвърна с лека усмивка, придружена от поклон, и с капата в ръка излезе заднешком, докато Айбрамис и вещерът влизаха. Забелязах, че Айбрамис кимна на Саабо, който му отвърна с усмивка като на познат, а после удостои и вещера с вежлив поклон.

Съвсем не беше лош този Саабо. Но все пак бе прекалено вежлив нещастник и с удоволствие бих го сритал.

Малко по-късно Айбрамис отбеляза, че напредвам добре, и ме похвали за общо взето добрата ми форма. Като за човек, който дори не можеше да стане — дори да стане! — не го взех прекалено на сериозно. Вещерът мърмореше и мърмореше, и сменяше превръзките ми, а когато се канеха да си тръгнат, казах: