Стивен Браст - Джегала

„Тогава какво ще направи, шефе?“

„Почакай и ще видиш“.

„Така ли се отнасяш със своя познайник и най-добър приятел?“

„Очевидно“.

Използва няколко епитета, които знаеше от отдавна, и няколко ругатни, които не бях забелязал, че е научил. Усетих, че се усмихвам за първи път от не знам колко време.

„Добре, сега се озърта и аз съм много потаен и така нататък, тъй че няма да ме види и мога да изпълнявам заповедите ти, което едва ли заслужаваш“.

„Страшно си добър в това“.

„Ще разбереш колко добър съм и в… Ей! Изчезна!“

„Огледай внимателно. Би трябвало да има пещера или, не знам, някакво скривалище“.

„Не знам, шефе. Просто изчезна“.

„Продължавай да оглеждаш“.

След малко:

„Намерих го. Пещера е, с много храсти наоколо. Не мога да влетя вътре, но мога да пропълзя“.

„Не знаех, че пълзиш“.

„Пестя го за специални случаи“.

„Внимавай“.

Малко по-късно каза:

„Това място щеше да е лошо за някой с лошо нощно зрение“.

„Можеш ли да видиш нещо?“

„Докато идва светлина отвън. След това не съм сигурен“.

„Можеш ли да надушиш нещо?“

„По дяволите, шефе, аз съм джерег, не съм псе“.

„Извинявай“.

„Виждам сандък с факли, но тук се явява проблемът с хватателния палец. За запалването им да не говорим. Аз… чакай. Нещо току-що… аха, има врата в другия край. Само платнище. Зад него има хора“.

„Внимавай много“.

„Нямай грижа, шефе. Има място точно над входа, където мога да кацна и да слушам, ако има нещо за слушане“.

Малко по-късно попитах:

„Става ли нещо, Лойош?“

„Гласове, шефе. Не мога да схвана какво говорят“.

„Нещо от тона?“

„Просто си говорят, шефе. Поне шест-седем гласа са и те… ами просто бърборят“.

„Няма да е задълго. Стой там“.

„Шефе, какво…“

„Просто изчакай. Трябва да се уверя“.

„Добре… Сега затихнаха“.

„Мда.“

„Добре, сега чувам… Шефе! Това е сборище!“

„Така трябваше да е“.

„И Орбан…“

„Мда. Орбан“.

„Как го разбра?“

„Не съм“.

„Значи ли това, че той…“

„Не, той не е зад всичко това. Никой не е зад всичко това. Тук действат твърде много различни интереси, та зад всичко това да е само едно лице. Познавам повечето от тях, и ти също. Единственият въпрос е как се напасват. Току-що се докопахме до късче от картинката“.

„Добре, шефе. Както кажеш. Сега какво да правя?“

„Вече е почти време за вечеря. Върни се и я сподели с мен“. „А ако почнат да ти разрешават да ядеш свястна храна?“ „Тогава няма да получиш чак толкова много“.

Той спечели, аз загубих.

Вечерята беше пак агнешка яхния, но този път включваше всичко и ми позволиха цяла чаша вино. Много й се насладих.

„Шефе, как разбра, че Орбан отива на сборище? И че имаше сборище? И…“

„Не сега, Лойош“.

„Наистина ти е приятно, нали?“

„Отчасти — да. Други части — не толкова“.

„Нямах предвид яхнията и виното, имах предвид да изтъкваш колко си умен“.

„Ако бях умен, Лойош, нямаше да съм в това положение“.

„Не може да си знаел…“

„Разбира се, че можех. Щях да съм идиот, ако не го бях разбрал“.

„Как, шефе?“

„Какво точно правеше онази въртиопашка на улицата по това време на деня, когато всички работници бяха в завода? Беше там, за да ме види, да ме намери, което означава, че някой я е пратил. Трябваше да се досетя и да я проследя, и да съм готов, когато направиха хода си срещу мен. Но пък в онзи момент изобщо нямах представа какво става. Около нея оставаше само още един въпрос. Хмм“.

„Кой е той, шефе?“

Не отвърнах. Мислех за Тереза и се мъчех да си обясня как тя се вмества в това.

„Нещо друго, шефе? Щом не си го знаел тогава, кога го разбра?“

„Въпросите, които ми задаваха. Остави ме да помисля“.

Цялата тази работа трябваше да е урок за мен. И щеше да е, ако бях разбрал какъв е урокът. Като си помисля, все още не знам.

„Не разбирам за какво се колебаеш, шефе. Знаеш, че искаш да ти я намеря и да видя къде ходи и с кого говори“.

„Ъъ, да“.

„До скоро“ — каза той, излетя през прозореца и стресна горкия Михай, който се бе задържал да ме пази, да не би да глътна вилицата.

— Къде отива? — попита Михай.

— Омръзна ми агнешкото. Отива да ми донесе крава.

Той поклати глава.

— Никой не гледа добитък наоколо. Ще трябва да…