— Много е просто. Старият Секереш — дядото на сегашния граф Секереш — открил метод за правене на хартия и решил да направи фабрика.
— И?
— За да стане, трябвало да го задвижи в голям мащаб. Това означавало, че трябвало да намери работници, да не говорим за дървосекачите. Много и много дървосекачи. Наричаме ги фаваготи.
— Дотук ясно.
— Тъй че се преместил в този район, защото…
— Чакайте. Преместил се тук? Откъде?
— Не мога да кажа точно. Някъде от Изтока.
— Добре.
— Преместил се е заради реката тук, и заради гората.
— Да. Макар да съм изненадан, че все още е останала някаква гора.
— Старият Секереш бил нещо като вещер и, доколкото разбирам, много загрижен за опазването на природата. Грижел се да се засаждат нови дървета, докато изсичал старите.
— Много благородно от негова страна.
Той сви рамене.
— Тъй че дошъл тук и, да, подготвил си нещата. После за една седмица избил барон Ниали и всичките му хора.
— Всичките?
— Почти.
— Понеже няколко вещери, верни на стария барон, се спасили, нали?
Той кимна.
— Повечето оцелели са напуснали — казах. — Защо не всички?
— Вашият род ли?
— Да.
— Не знам точно. Знам, че старият Саабо имал…
— Саабо?
— Така се наричала фамилията тогава. Та значи той имал малко земя и искал да си я запази. Мисля, че е гледал на това, все едно че един, мм, един…
— Кучи син?
Той кимна и продължи:
— … е заменил друг. Както и да е, тримата му синове отишли да работят в завода. Най-големият си сменил името. Предполагам, че е искал по някакъв начин да остави миналото зад себе си.
— Значи старият барон, както го наричате, не е заслужавал кой знае каква лоялност?
Отец Нойдж разпери ръце.
— Не съм чул за него нищо, което да сочи, че е бил по-добър или по-лош от всеки друг от неговия тип.
Кимнах и попитах:
— А другите синове? Останали ли са някакви Саабо в района?
— Има едно семейство, да.
— И предполагам, че са доволни да съм колкото се може по-далече от тях.
Той наведе очи.
— Не мисля, че знаят за вас, лорд Мерс. Все пак всичко това е било преди няколко поколения. Знаят, че са в някаква роднинска връзка с фамилията, която беше, тоест с тези, които бяха, ъъ…
— Изклани — довърших аз.
— Да. Мики ми каза. Каза: „Отче, знаехте ли, че сме свързани с фамилията Мерс? Какъв ужас!“ — Разпери ръце. Изглежда, беше любимият му жест. — Те не разбират.
— А и вие не ги просвещавате, разбира се.
— Не. Те са прости хора.
— Да. Като Михай.
Кимна. Май не го биваше много с иронията.
— Добре. Значи не е било толкова война, колкото, как го казахте? Избиване.
Той се покашля.
— Видите ли, имам дневника на своя предшественик, и на неговия, и на неговия, както моят приемник ще има моя. Прочел съм ги, защото исках да разбера как това градче…
— Като стана дума, кога се е сменило името на градчето? Трябва да е било след откриването на завода.
— Да. Синовете на стария Секереш сменили името, след като наследили собствеността. Наследили я, сменили името и се върнали на изток. Било тежко време за хората тук. Нямало никакъв закон, никакви…
— Гилдията — прекъснах го. — Точно тогава Гилдията започнала да ръководи, нали?
— Все някой е трябвало да го направи.
— Като стана дума за ръководене, къде е зяпал кралят?
— Извинете?
— По времето на голямото клане. Кралят нищо ли не е предприел?
— Не. Не знам защо. Чувал съм да разправят, че кралят бил слаб тогава, и стар, и притеснен от свои неприятности.
Кимнах. И императори е имало такива, както съм чувал и чел.
— И всички тези приказки за вещери на мрака и вещери на светлината, това е просто… какво?
— Глупост всъщност.
— Да, това го схванах и сам. Но откъде е дошло?
— Не съм сигурен. Имало няколко вещери, които били убити от стария Секереш. Предполагам, че отчасти е трябвало да има спомен за това, а отчасти се е разраснало само.
Поклатих глава.
— Тук има нещо повече.
— Имате предвид Гилдията?
— Да.
— Не смятам, че те са го измислили. Съмнявам се дори да са го окуражавали съзнателно.
— Но?
— Удобно е за целите им да има глупави и невежи хора, които вярват в такива неща.
Говоренето му за глупави и невежи започваше да ме ядосва. Разсъждаваше като мен, а само Лойош има право да разсъждава като мен. Не, не беше това — имаше нещо в поведението му, все едно че двамата сме някакъв елитен клуб, който е над простолюдието. А отецът не беше достатъчно елитен, за да е в моя клуб.
Читать дальше