Стивен Браст - Джегала

— Много е просто. Старият Секереш — дядото на сегашния граф Секереш — открил метод за правене на хартия и решил да направи фабрика.

— И?

— За да стане, трябвало да го задвижи в голям мащаб. Това означавало, че трябвало да намери работници, да не говорим за дървосекачите. Много и много дървосекачи. Наричаме ги фаваготи.

— Дотук ясно.

— Тъй че се преместил в този район, защото…

— Чакайте. Преместил се тук? Откъде?

— Не мога да кажа точно. Някъде от Изтока.

— Добре.

— Преместил се е заради реката тук, и заради гората.

— Да. Макар да съм изненадан, че все още е останала някаква гора.

— Старият Секереш бил нещо като вещер и, доколкото разбирам, много загрижен за опазването на природата. Грижел се да се засаждат нови дървета, докато изсичал старите.

— Много благородно от негова страна.

Той сви рамене.

— Тъй че дошъл тук и, да, подготвил си нещата. После за една седмица избил барон Ниали и всичките му хора.

— Всичките?

— Почти.

— Понеже няколко вещери, верни на стария барон, се спасили, нали?

Той кимна.

— Повечето оцелели са напуснали — казах. — Защо не всички?

— Вашият род ли?

— Да.

— Не знам точно. Знам, че старият Саабо имал…

— Саабо?

— Така се наричала фамилията тогава. Та значи той имал малко земя и искал да си я запази. Мисля, че е гледал на това, все едно че един, мм, един…

— Кучи син?

Той кимна и продължи:

— … е заменил друг. Както и да е, тримата му синове отишли да работят в завода. Най-големият си сменил името. Предполагам, че е искал по някакъв начин да остави миналото зад себе си.

— Значи старият барон, както го наричате, не е заслужавал кой знае каква лоялност?

Отец Нойдж разпери ръце.

— Не съм чул за него нищо, което да сочи, че е бил по-добър или по-лош от всеки друг от неговия тип.

Кимнах и попитах:

— А другите синове? Останали ли са някакви Саабо в района?

— Има едно семейство, да.

— И предполагам, че са доволни да съм колкото се може по-далече от тях.

Той наведе очи.

— Не мисля, че знаят за вас, лорд Мерс. Все пак всичко това е било преди няколко поколения. Знаят, че са в някаква роднинска връзка с фамилията, която беше, тоест с тези, които бяха, ъъ…

— Изклани — довърших аз.

— Да. Мики ми каза. Каза: „Отче, знаехте ли, че сме свързани с фамилията Мерс? Какъв ужас!“ — Разпери ръце. Изглежда, беше любимият му жест. — Те не разбират.

— А и вие не ги просвещавате, разбира се.

— Не. Те са прости хора.

— Да. Като Михай.

Кимна. Май не го биваше много с иронията.

— Добре. Значи не е било толкова война, колкото, как го казахте? Избиване.

Той се покашля.

— Видите ли, имам дневника на своя предшественик, и на неговия, и на неговия, както моят приемник ще има моя. Прочел съм ги, защото исках да разбера как това градче…

— Като стана дума, кога се е сменило името на градчето? Трябва да е било след откриването на завода.

— Да. Синовете на стария Секереш сменили името, след като наследили собствеността. Наследили я, сменили името и се върнали на изток. Било тежко време за хората тук. Нямало никакъв закон, никакви…

— Гилдията — прекъснах го. — Точно тогава Гилдията започнала да ръководи, нали?

— Все някой е трябвало да го направи.

— Като стана дума за ръководене, къде е зяпал кралят?

— Извинете?

— По времето на голямото клане. Кралят нищо ли не е предприел?

— Не. Не знам защо. Чувал съм да разправят, че кралят бил слаб тогава, и стар, и притеснен от свои неприятности.

Кимнах. И императори е имало такива, както съм чувал и чел.

— И всички тези приказки за вещери на мрака и вещери на светлината, това е просто… какво?

— Глупост всъщност.

— Да, това го схванах и сам. Но откъде е дошло?

— Не съм сигурен. Имало няколко вещери, които били убити от стария Секереш. Предполагам, че отчасти е трябвало да има спомен за това, а отчасти се е разраснало само.

Поклатих глава.

— Тук има нещо повече.

— Имате предвид Гилдията?

— Да.

— Не смятам, че те са го измислили. Съмнявам се дори да са го окуражавали съзнателно.

— Но?

— Удобно е за целите им да има глупави и невежи хора, които вярват в такива неща.

Говоренето му за глупави и невежи започваше да ме ядосва. Разсъждаваше като мен, а само Лойош има право да разсъждава като мен. Не, не беше това — имаше нещо в поведението му, все едно че двамата сме някакъв елитен клуб, който е над простолюдието. А отецът не беше достатъчно елитен, за да е в моя клуб.