Стивен Браст - Джегала

— Доста отдавна трябва да е било.

— О, да. По времето на прапрадядо ми.

Ама разбира се.

— Аха. Трябва да било някъде по времето, когато са отворили хартиения завод.

Михай кимна.

— Да. Графът е открил завода, знаеш. Брат ми и чичо ми работят там.

— Старият граф. Тогавашният. Не сегашният, нали?

— А, не! Оня щеше да е над сто години.

Кимнах и казах:

— Този му е внук значи?

Той се намръщи.

— Мисля, че да.

Май не беше свикнал да държи сметка за смяната на господарите.

— Значи, имало е велика битка на добра магия и зла магия и храбрият граф победил злия барон, взел владенията му и покрай това открил завод за хартия.

— Мм, май да.

По това време отново бях на леглото, но умът ми работеше толкова трескаво, че почти не усещах тялото си.

— Кой би могъл да знае подробности за това?

— Подробности ли, лорд Мерс?

— Да. Разказът ти ме заинтересува. Бих искал да науча повече. Имената на всички участници от двете страни и как се е водила битката, всичко. Може би ще напиша история за това.

Изгледа ме стъписано.

— История? Наистина ли ще напишете история за това?

— Бих могъл. Но за да го направя, трябва да познавам някой, който знае всичко за тези събития. Кой би могъл да е той?

— Отец Нойдж.

— Точно така. Разбира се. Отец Нойдж. Ще бъдеш ли така добър да помолиш отец Нойдж да намине да ме посети, когато има възможност?

— Разбира се!

Мисля, че беше въодушевен да съдейства на човек, който пише история.

— Не му казвай за какво става дума. Бих предпочел да го запозная с темата лично.

Той кимна възторжено и изхвърча навън, а аз се отдадох на размисли. Не ми остана много време за тях, понеже Михай се върна задъхан и сияещ.

— Каза, че ще се отбие още тази вечер.

— Хубаво. — Осъзнах, че без усилие говоря с нормален глас. Оправях се. Може би след година-две щях да мога и да ходя.

Спирам да споменавам, че ме заливаха вълни на безсилие, на отчаяние или на гняв. Можете просто да приемете, че идваха, една след друга, по-кратки или по-дълги, по-слаби или по-силни, и да ги забравите. Не са важни. Когато трябва да правиш нещо, не с важно какво изпитваш, докато го правиш, важното, че го правиш.

— Е, Михай, как те избраха за това?

— За кое, лорд Мерс?

— Да се грижиш за мен. Защо тебе?

— Не знам. Силен съм, сигурно затова.

— Спор няма.

— И мисля, че искаха и да е някой тъп.

— Тъп — повторих тъпо.

— Ами, щото съм силен, си мислят, че трябва да съм и тъп.

— Аха. Разбирам. Да.

Той се ухили.

— И вие си мислите, че съм тъп. Всичко е наред, нямам нищо против. — Изведнъж се намръщи. — Може и за това да ме избраха, щото нямам нищо против, нали разбирате.

Не знаех какво да отвърна на това и си замълчах. Той се поклони и рече:

— Дръпнете звънеца, ако ви потрябва нещо, лорд Мерс.

— Наричай ме Влад.

Щом си отиде, позяпах малко тавана да видя дали ще направи нещо интересно. Не направи.

Лойош докладва, че няма какво да докладва, а после поспах малко, след това ядох още хляб и бульон. Този път ми дадоха и малко бренди, за което бях възмутено благодарен. После имаше някакво потропване на вратата и явно съм казал: „Влез“ достатъчно високо, защото вратата се отвори и ето ти го отец Нойдж. Влезе и щом ме видя, усмивката му изчезна.

— О! Не знаех. — Без никаква явна причина изведнъж ми напомни за Ноиш-па. Казах си строго да не разчитам на това чувство.

— Седнете — поканих го.

Седна, без да откъсва очи от мен. Не бих могъл да определя всички чувства, които пробягаха по лицето му, но най-малкото беше притеснен. Което можеше да означава всичко.

Отпусна се на стола и отпусна ръце в скута си.

— Какво желаете от мен, лорд Мерс?

— Вие говорите, аз слушам.

— Говоря за…

— За история, отче. Не толкова древна история.

— История за…?

— За граф и барон, които тръгнали на война за това дали селяните да работят земята, или да работят в хартиена фабрика.

Веждите му подскочиха.

— Изглежда, вече знаете много за това.

— В смисъл, повече от тези, които вярват в приказки за призоваване на демони и за великата война между доброто и злото, и за барони, които се къпят в кръвта на девици?

— Е, да. — Усмихна се. — Тия истории не вървят много пред вас, нали?

— Не вярвам в девици.

— Да, това с девиците май идва в повече.

— Та какво всъщност е станало?

— Повечето вече сте го научили.

— Какво е останалото, отец Нойдж?

— Ами, не са призовавани никакви демони.

— Подозирах.