Стивен Браст - Джегала

Нощта мина някак си. Не се почувствах забележимо по-добре на другата сутрин, но предполагам, че Айбрамис реши, че съм по-добре, защото разреши да хапна малко препечен хляб в добавка към бульона. Прегледа какво са направили вещерите по изгарянията и кимна одобрително; после отново огледа ръката ми, докато аз отново оглеждах картината. Където и да се установя да живея накрая, ако изобщо се установя някъде, не мисля, че изобщо ще имам картина с водопад. И забравете дрънканиците ми за изкуствовед.

Най-после ме оставиха сам.

„Трябва да планираме следващия си ход, шефе“.

„Планиран е. Връщаме се в хана. В «Мишката».“

„А после?“

„Не знам. Трябва да се възстановя“.

„Шефе, имаш два варианта. Единият е да минат месеци, докато се възстановиш… — Не добави «ако изобщо се възстановиш». — Другият е да свалиш този амулет, което вероятно ще те убие бързо“.

„Може би има и друг вариант“.

„Какъв?“

„Не знам“.

„Трябва да измислим най-безопасния начин да се разкараме оттук, преди да…“

„Не. Имам да свърша тук още някои неща“.

„Шефе, кажи ми, че просто ме дразниш“.

„Не те дразня. Съвсем сериозен съм“.

Стреснах го достатъчно, за да млъкне, което продължи през двете или три минути, докато дойдоха да ме преместят в хана. Вдигнаха ме с все постелята, изнесоха ме по стъпалата — и във фургона. Кутията ми дойде с мен.

Това пътуване, също през нощта, не беше толкова лошо като другото. Не се наложи да съсредоточа цялата си енергия върху това да не закрещя. Можех да гледам звездите, да се чудя и размишлявам, и да различавам разни фигури, както прави всеки, който гледа звездите.

Спряхме малко преди да влезем в града. Попитах защо и получих отговора:

— Такива са заповедите.

Понечих да кажа на Лойош да разбере какво става, но той излетя още преди да успея да го формулирам. Роуца застана над мен, разперила криле, издула гърди и извила шия, устата й се отваряше и затваряше, както правят джерегите, когато искат да ти напомнят колко остри са им зъбите. Стражите я гледаха малко изнервено.

„Всичко е наред, шефе“.

„Какво става?“

„Трябваше да се сетим сами. Подготвят да те пренесат през задни улици“.

„Мда. Трябваше да се сетим сами“.

Потеглихме отново и най-накрая стигнахме. Най-гадното беше, докато ме качваха по задното стълбище на „Мишката“, което бе страшно тясно без никаква логична причина, и ако срещна някой ден този, който го е проектирал, ще му счупя и двата крака. Години минаха, докато ме качат по стъпалата, като един ме Държеше за краката, а друг — за ръцете.

Когато най-после ме нагласиха в едно легло — в друга стая, но леглото все едно беше същото — можех само да лежа и да слушам стоновете си. Ще ви издам една тайна: изобщо не бяха мелодични.

Антуражът ми — знахарят и вещерите — се появиха след час и Айбрамис зацъка с език, докато ме преглеждаше.

„С тези хора, дето идват да ме наглеждат всеки ден, Лойош, няма да е кой знае каква тайна къде съм“.

„Да е тайна не влизаше в плана, нали?“

„Да де. Но щеше да е добре“.

„Щеше да е добре, ако…“

Не довърши.

— Мисля — каза Айбрамис — че ще възстановите почти напълно функциите на ръката си.

— Почти?

— Не би трябвало да загуби сила и гъвкавост според мен.

— Дано.

— Студено ли ви е?

— Да.

Той излезе и скоро се върна с още едно одеяло и новини:

— Уредих да ви носят ядене. Ще уредя и някой да идва да ви помага с, мм, други неща. Графът ще плати за всичко.

— Браво на него — отвърнах сухо.

Половин час след като той и вещерът (само един този път — дебелият с дългите бакенбарди) си тръгнаха, някой потропа на вратата. Лойош, Роуца и моя милост подскочихме, но бързо се сетихме кой може да е.

— Влизай — казах.

Вратата се отвори и се показа светлокосо голобрадо лице, последвано от рамене, които май не можеха да минат през вратата. Беше, мм, квадратен. Не точно набит, а много, много квадратен. Имах чувството, че може да ми строши главата в едната си шепа. И сигурно можеше. Усмихна се — липсваха му няколко зъба, а останалите не изглеждаха добре — и рече:

— Ти ли си лорд Мерс? Аз съм батко Михай. Негово благородие… — направи някакъв бърз жест, който не схванах — ме прати да ти помагам.

— Аз съм Мерс Владимир — отвърнах.

Той ме огледа, поклати глава и попита:

— Какво ти е?

— Паднах по стъпалата.

Кимна, все едно беше виждал същия резултат от падане по стъпала много пъти.

Изглеждаше безвреден и възглупав. Ако не беше тук, за да ме убие (винаги я има тази възможност все пак), сигурно аз щях да го убия няма и до седмица. Но дотогава щеше да е от полза да е край мен.