Стивен Браст - Джегала

— И какви са тези цели?

— Гилдията… водачите на Гилдията, искам да кажа, Чайор и помощниците му, искат всичко да е, така да се каже, тихо и мирно. Не обичат конфликтите.

— Какъв конфликт по-точно се опитват да избегнат?

— Е, с граф Секереш, разбира се.

— Тук нещо ми се губи — казах. — Защо трябва да има конфликт със Секереш? — Отец Нойдж май се почувства малко неловко от това, че говоря за графа, като пропускам титлата му. Това ме удовлетвори и реших да го направя отново.

— Интересите на Гилдията и на графа невинаги съвпадат, видите ли. Гилдията обича цените да са високи, графът ги харесва ниски. Гилдията иска търговия с останалите части на страната, графът иска нещата да се въртят на място. В интерес на всички е конфликтът да бъде удържан. Видите ли… — Помълча малко, търсеше подходящите думи, предполагам. — Тук имаме нещо като баланс. Имаме Гилдията и негово благородие, разбира се. И работниците в завода, и фаваготите, и селяните, които обработват земята.

— И изхранват всички.

— Точно така. А другите осигуряват на селяните някакъв доход. Но ако една фракция стане неспокойна или недоволна, това срутва всичко, разбирате ли?

— Да, разбирам. Та значи, затова е историйката?

— Коя историйка?

— За девиците, за демоните и…

— Това се случва, видите ли. Има зло — чисто зло — на света. И хора, които вършат зли дела.

— Това ясно. Но не отговорихте на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— Защо е трябвало да се измислят тези глупости?

— Не е измислено, в смисъл не точно. И, разбира се, аз лично нямам пръст в това. Аз съм жрец на Вийра, не разказвач на приказки. Просто през годините на някои части от онези събития се е придало по-голямо значение, докато други са били омаловажени. Самите селяни си измислят какво ли не и добавят най-различни подробности.

— А вие не правите нищо, за да ги разубедите или да им помогнете да разберат истината.

Той сви рамене.

— Ами да.

— Защо?

— Знаете ги селяните.

Спомних си един текла, с когото се бях запознал наскоро, и рекох:

— Не толкова, колкото си мислех. Какво ще ми кажете за тях?

— На тях не им трябва да знаят как точно стоят нещата. Това не ги прави по-щастливи, видите ли.

— Хмм. Ясно. И получава ли се? Измислянето на небивалици само за да ги държите объркани?

— За известно време.

— А след това?

— С малко късмет, ще е, след като аз си ида.

— Хмм. И така, защо?

— Моля?

— Какво получавате от това?

— Позволява ми да се грижа за хората си, да удовлетворявам нуждите им.

— Като ги лъжете?

— Понякога, да. Ако не го правех, щеше да ме няма и тук щеше да е някой друг, който нямаше изобщо да го е грижа за тях.

— Аха.

— Не смейте да ме съдите, Мерс Владимир.

Това го пропуснах покрай ушите си. Беше безсмислено. Говоренето повече с него беше безсмислено, ако става въпрос. Имах да свърша много по-важни неща, например да ям рядък бульон. Въпреки че докато си тръгваше не можах да се сдържа да не го попитам дали някога е имал истински контакт с богинята демон.

Той се поколеба, намръщи се и отвърна:

— Не, доколкото мога да съм сигурен.

— Голяма кучка е — уведомих го.

Той се измъкна набързо, а аз поразмишлявах над онова, което бях научил. Не за него — той не си заслужаваше размишленията. Но за тукашната история и как тя се вмества в нещата, които знаех, и нещата, които все още не знаех. Осъзнах, че е станало късно, и казах на Лойош, че е по-добре да се откаже за нощта. Когато се върна, му описах разговора си с отец Нойдж. Лойош направи няколко нелицеприятни коментара за характера на онези, които избират да служат на моята богиня демон. Можех да му изтъкна, че не съм в положението да се изказвам по въпроса, но бях съгласен с него, тъй че не го направих.

„Дава ли ни нещо това, шефе?“

„Не пряко. Може би, след като досглобя картината“.

При следващата си поява Михай беше разцъфнал в усмивка и носеше димяща купа с нещо, което не беше бульон. Оказа се всъщност вариантът агнешка яхния на „Мишката“, само че за мен я бяха приготвили без месо, картофи и така нататък, но все пак беше по-скоро яхния, отколкото бульон, и дойде с хляб и малка чашка вино, и беше едно от най-добрите ястия, които съм ял.

Докато ядях, той ме попита за отец Нойдж. Опитах се да му отговоря със сумтене, но такива не му минаваха. Толкова беше въодушевен от цялата работа, че беше болезнено като… е, не чак толкова, но беше болезнено. Накрая казах:

— Виж, повечето от онова, което си мислиш, се оказва погрешно, разбираш ли? Не е имало зъл барон и благороден граф, не е имало никакво къпане в кръв на девици и призоваване на демони, нито геройски битки. Просто двама кучи синове са искали едно и също и накрая се хванали за гушите. Всичко след това е било измислено, за да се оправдае резултатът. Попитай отец Нойдж. И ми кажи какво казва той, защото съм любопитен дали ще ти даде същите отговори като на мен.