Стивен Браст - Джегала

— Смятам, че сте извън опасност — каза Айбрамис, което за малко да ме накара да избухна от смях.

После го разбрах и рекох:

— Чакай, мислеше, че може да умра ли?

— Тялото ви е понесло твърде много.

— Не умирам така лесно — казах му.

Изсумтя презрително на евтиното ми перчене. Мда, сигурно беше прав. Глупаво беше, че го казах. Но пък той беше знахар. Сигурно беше чувал много подобни глупости. Това е едно от предимствата на професията ми. Или на бившата ми професия по-точно: ако си вършиш работата добре, „пациентът“ няма шанс да каже нищо глупаво.

Лойош не намери Тереза и ме разубеди да пратя Роуца да му помага. Тя остана с мен, сгушена до ухото ми. Целият ден мина така — не се случи нищо, което да си струва да разказвам или дори да мисля за него — до вечерта. Докато си лежах и слушах смътно отекващия смях и говор от хана долу, на вратата се почука плахо.

Роуца веднага застана нащрек, като коваш, надушил вълк. Никой, дошъл да ме убие, нямаше да почука на вратата, а и щеше да е все едно дали ще му кажа да си върви, тъй че извиках на лицето да влиза.

Оказа се дребен мъж, облечен в нещо като кафява риза и широки панталони, които според мен някога трябваше да са били черни. Имаше ъгловата челюст и брада, с която явно се гордееше много: тънко обрасло по страните, което продължаваше ъгъла на челюстта до остър връх на около четири санта под брадичката му. Поглеждаше ту към мен, ту към пода и стискаше в ръка избеляла синя капа.

— Влез — повторих и той влезе. Почтително. Не приличаше на селяк — селяните не си оформят брадите така, — но се държеше като такъв.

— Сърдечни благопожелания, милорд. — Страхопочитанието направо се лееше от него. Беше отблъскващо.

— Настани се някъде — поканих го. — Щях да стана да се поклоня, но няма да се справя много добре.

Явно не знаеше какво да отвърне на това, тъй че седна и заби очи в капата си.

— Аз съм Мерс Владимир — казах му.

— Да, милорд.

— Разбрах, че сме роднини.

Той кимна и изведнъж като че ли се поуплаши. От мен ли? Или от това, което можеше да означава роднинството му с мен? Едва ли второто. Явно не много хора вярваха, че името ми наистина е Мерс. Което и не беше, тъй че май бяха прави.

— Знаеш за случилото се, разбира се. Със семейство Мерс.

Той кимна, все така сковано и все така стиснал капата. Ако можех да се движа, щях да го зашлевя.

— Те ми бяха роднини, нали разбираш. А ти си им роднина.

Явно не му харесваше накъде тръгва разговорът.

— Не те ли засяга това, което се случи с тях?

Едва сега ме погледна и долових някакъв проблясък в очите му, само за миг. Не го очаквах. После отново заби поглед в капата си и рече:

— Засяга ме, милорд.

— Е, намерението ми е да направя нещо по въпроса.

— Милорд? — Погледна ме все едно току-що съм обявил плановете си да ми порасте още една глава.

— Намерението ми е да не позволя на някой да си мисли, че роднините ми може да бъдат избивани безнаказано. Смяташ ли, че това нещо трябва да се позволи?

Устата му се отвори няколко пъти беззвучно, след което той рече:

— Не, милорд, но…

— Но какво?

— Какво мога аз да…

— Ако желаеш, можеш да ми помогнеш.

Ужасно му се искаше да попита: „А ако откажа?“, но не посмя. Нямам нищо против страхливостта. Уважавам страхливостта. Практикувам я при всяка възможност. Но от малодушието нямам полза. Не, искам да кажа, не ми харесва. Доста често съм откривал, че го прилагам.

— Какво мога да направя за вас? — най-сетне попита той. Попита го с тона „Каква полза изобщо може да имаш от мен?“ вместо с „Предлагам ти помощ“.

— Е, няма да искам да убиваш хора.

Той отново вдигна очи и видях онзи поглед. Пак само за миг.

— Какво искате от мен?

— Казах ти какво ще правя. Готов ли си да ми помогнеш, или не?

Стисна челюсти. Накрая, все така забил очи в капата, рече:

— Не и без да знам какво искате да направя.

Виж ти! Браво на него. Неволно бях впечатлен.

— Имаш право. Искам да ми отговориш на няколко въпроса.

Той кимна.

— Това бива.

— Ще видим. Колко знаеш за историята на фамилията си?

— Милорд? Вече казах, че сме роднини на…

— Да. Но защо името ви е сменено?

— Милорд? Не е.

— Тъй ли?

— Не е, сър. Старият Матяш си е сменил името. Моят прапрадядо, братът на Матяш, е запазил името, с което се е родил.

— Добре. — Дотук поне съвпадаше с казаното ми от отец Нойдж. Обичам да ми се потвърждават разни неща. Дава ми едно такова топло, уютно усещане.

— А вярваш ли в онова, което се говори за тях?