Стивен Браст - Джегала

— Лек ден тогава. Ще ви прегледам утре.

Наистина бях открил каквото исках. Наблюдавал бях вещера през цялото време.

След като си тръгнаха, осъзнах колко съм изтощен. Но не заспах. Седях и се мъчех да свържа последните развързани краища в главата си. Изобщо не съм толкова добър в това. В смисъл, идеите ми идват, когато говоря или чувам разни неща, или виждам разни неща. А когато говоря с Лойош, понякога мога да ги проумея, докато му обяснявам нещата. Но просто да седя така и да се опитвам да изчисля как всичко се свързва, някак не ми идва естествено.

Все пак постигнах известен напредък, докато си мърморех полугласно: „Е, добре, ако те са направили това, той трябва да е направил онова, поради което аз си помислих онова…“ И т.н.

Още сглобявах нещата, когато бях прекъснат от думите на Лойош в ума ми:

„Никакъв късмет дотук, шефе. Колко още искаш да остана?“

„О, извинявай, приятел. Спокойно можеш да се върнеш. Сигурно вече е време за храна“.

„Довечера пак ли съм тук, или има нещо ново?“

„Не знам за нещо ново, но не, няма да се налага да търсиш Тереза“.

„Ти ли я откри?“

„Не. И ти няма да я намериш. Съжалявам, трябваше да ти го кажа още когато го разбрах. Тя е мъртва“.

Беше пладне и работниците се трудеха здраво в завода, а селяните вършеха каквото вършат селяните по това време на годината. Копаеха нещо, предполагам. Прозорецът бе отворен, за да пропуска вонята вътре. Не, още не бях свикнал с нея. Е, всъщност не знам, може би бях. Дразнеше ме по-малко, отколкото преди. Но и не бях имал толкова много нещастия преди. Не се оплаквам, просто констатирам факт.

Разполагах с повечето. В смисъл, знаех кой какво се бе опитал да направи и защо го бяха направили, и кой е бил глупавият (аз бях, в случай че се чудите). Нещо повече, знаех какво бих могъл да направя по въпроса. По принцип. Но не можете да приложите план „по принцип“. А когато не можете да се измъкнете от болничното си легло, възможностите ви по отношение прилагането на насилие са ограничени, да се изразим така.

Беше дразнещо. Изглеждаше, все едно че съм толкова близо до възможността да се справя с проблема, че разполагам с всичко, което ми трябва, стига само да мога да измисля как да се започне. Трябваше да го поразчепкам с някого, просто да разполагам с някой, от който идеите да отскачат, докато отговорът не се утаи. Трябваше ми…

Лойош влетя През прозореца и още преди да се е настанил, рече: „Добре, какво стана?“.

„Зададох някои въпроси, получих някои отговори, направих някои умозаключения“.

„Умозаключения? Правиш умозаключения? Оставих те сам, само за четири часа и ти почваш да правиш умозаключения?“ „Мъча се да намеря думи, с които да опиша колко е смешно“. „Е, ще споделиш ли с мен тези умозаключения?“

„След оная шега не съм сигурен. Освен това все още не съм наместил всичко“.

„Но си сигурен, че е мъртва?“

„Би трябвало да е. Не могат да я оставят жива, докато мога да говоря, а точно сега не могат да рискуват да ме убият“.

„Кои са «те», шефе?“

„Мда, това е големият въпрос, нали?“

„Долавям самодоволство“.

„Аха“.

„Самодоволство и безпомощност не са добра комбинация за теб“. „Това заплаха ли е?“

„Позна“.

„Добре. Само проверявам“.

Роуца вдигна глава и изсъска. Лойош се извърна към нея и главата му закима нагоре-надолу — така правят джерегите, когато се смеят. „Какво ви е толкова смешно?“

„Не ти трябва да знаеш, шефе“.

„Знаеш ли, Лойош, мисля, че бих могъл да свикна ти да хвърчиш насам-натам и да ми намираш разни неща, докато аз просто си седя и върша мисленето“.

„Хе. За една година ще станеш двеста кила“.

„Е, и?“

„Трудно е да избягаш от джерег, когато тежиш двеста кила“. „Добре, прав си“.

„Шефе, не мислиш ли, че може би е време да ми кажеш какво става?“

„Мисля, че е време да разбера какво да направя“.

„Мога да ти помогна повече, ако знам“.

„Да, но ми е забавно да те държа в напрежение. Инвалид съм, трябва да ми позволиш малките удоволствия“.

„Шефе…“

„Добре“.

Помислих около минута.

„Значи имаме едно трикрако столче: графът, Гилдията и Вещерското сборище. Никой от тях не вярва на останалите, никой от тях не обича другите, никой…“