Стивен Браст - Джегала

— Графът е разбил Гилдията и е арестувал водачите й. Чайор е мъртъв, явно убит с вещерство. Готови ли сме вече за тръгване?

Той ме зяпна.

Обичам да правя това на хората. Слабост ми е.

— Как раз…?

— Готови ли сме да тръгваме?

— Почти — рече той. — Чакам само отец Нойдж да ми съобщи, че лодката е готова. Как научи за станалото?

— Имам източници — отвърнах му. — Подозирам, че някои хора търсят и Сборището.

Той кимна, все така ококорил очи.

— Някой в тълпата навън дали ще иска да знае къде са в момента водачите на Сборището?

Очите му се разшириха още повече, но кимна отново.

— Източно от градчето, на около три четвърти миля, където пътят изведнъж рязко завива надясно, ако продължиш направо, има пътека, която води надолу по един склон до поток.

— Потокът Остафа — рече той.

— Минаваш през потока и хващаш наляво около триста крачки. Щом потокът завие наляво, гледаш отдясно за група храсти. Отместваш ги и в земята има дупка със стълба.

Хвърли ми поглед, който не можах много да разбера, и излезе.

Вече чувах врява от улицата долу. Предполагам, че бяха изпаднали в паника дюкянджии, събрали се да решат какво да правят, и майки, струпали се да поклюкарстват за случилото се, което вече започваше да се превръща от новина в история, че и мит. След петстотин години щеше да се разправя за грандиозна битка между Вещерите и Злата гилдия, сблъсък, който щял да опустоши целия район, ако Младия граф, яхнал пред войската си, не бил пристигнал в сюблимния момент.

Името ми изобщо нямаше да се появи и точно така трябваше да бъде. Ние, убийците на свободна практика, не се появяваме много в описанията на събития в исторически книги.

Улицата затихна.

Михай се върна и каза:

— Заминаха. Тръгнаха за…

— Ние готови ли сме да тръгваме?

— Малко ще се забавим.

— Защо?

— Отец Нойдж се опитва да ги убеди да не ходят да видят Сборището.

— Аха. И успява ли?

— Изобщо не го слушат. Трябва да дойде всеки момент.

Кимнах и се опитах да изчакам търпеливо. Не беше по-трудно, отколкото трябваше да е. Но беше моментът, когато ако нещо щеше да се обърка, щеше да се обърка. А да съм безпомощен никога не е стояло високо в списъка ми на любими неща.

Слушах дъха си и чаках, без да мисля кой знае колко за каквото и да било. Краката ме сърбяха. Казват, че това било признак за оздравяване.

„Шефе, току-що пристигна тълпа. Трийсетина души“.

„Добре. Връщай се“.

„Не искаш ли да погледаш?“

„Видях достатъчно“.

„Идвам тогава“.

Роуца, забелязах го едва в този момент, вече беше тук. Върнала се беше, докато гледах през очите на Лойош.

Полезно е да можеш да го правиш — наистина да виждаш през очите на познайника си — и е нещо, което много малко вещери са успявали да овладеят. Но може и да е опасно, защото губиш представа какво става около теб.

Мина около четвърт час, преди да се върне и той, през което време Михай изрази загриженост за отец Нойдж и за ставащото. Посъветвах го да го намери и той излезе да го търси. Докато го нямаше, Лойош се върна.

„Чакаме отец Нойдж“ — уведомих го.

„Видях го с тълпата, шефе. Мисля, че се опитва да ги спре“.

„Хмм. Упорит кучи син. Не мислех, че наистина го е грижа тоя мръсник“.

„Лошо ли е това?“

„Вероятно не. Само ни забавя. Малко, надявам се“.

Не, всъщност не можех да видя някаква опасност. Но бях разчел нещата във времето до минутка, а това носеше възможност нещо да се обърка: не исках например графът да настоѝ да ме види и да почне да ми задава смущаващи въпроси. Или знахарят, между другото. Можеше да доведе до усложнения.

В крайна сметка след два часа отец Нойдж влезе посърнал заедно с Михай и каза:

— Обесиха шестима вещери. Водачи на Сборището.

Направих се на изненадан и възкликнах изумено:

— Какво?!

Което ми спечели още един „поглед“.

— Кои бяха? — попитах.

— Членове на Търговската гилдия предимно.

Кимнах и попитах:

— Сред тях имаше ли един на име Орбан?

— Той беше първият.

Почти съжалих, че не бях накарал Лойош да се задържи и да видим това, но както му бях казал, бях видял достатъчно.

В този момент в стаята влезе човек, когото не познавах. Стегнах се, докато Михай не го представи като по-големия си брат. Беше всъщност по-малък от Михай, но пак си беше доста голям.

Отец Нойдж лично взе нещата ми, които ми бяха взели, когато… а бе, когато ми ги бяха взели. Стиснах амулета в едната си ръка, а Маготрепача в другата. И да се случеше нещо с багажа ми, щях да се оправя.