Стивен Браст - Джегала

Смъкнах се замаян от леглото и се облякох. Опипах гаротата в яката на наметалото си (учудих се защо още го нося това, между другото; никога в живота си не бях използвал гарота и дори не бях сигурен дали знам как), метателните ножове и шурикена на връвта му, и няколкото ками, които все още носех. След като поразмислих малко над казаното от Орбан, оставих сабята си в стаята. Имах достатъчно железария по себе си и без нея и исках да видя какво ще стане, ако не изглеждам чак толкова натрапчиво опасен.

Сутрин. Пещта сече отгоре по-остро от ножовете ми. Няколко хлапета играят на улицата. Жени, с бебета или без бебета на ръце, влизат в разни дюкяни. Много хора са се запътили на работа, за да произведат гадни миризми на мили околовръст. Зачудих се колко ли хартия произвежда фабриката, че да я превозват с баржи по реката. На кого му трябва толкова хартия? И за какво?

Лойош и Роуца заеха местата си на раменете ми — Лойош днес зае лявото. Така и не знаех как избираха кой къде да е, а нямаше да дам повод за задоволство на Лойош, като попитам. По-рано си мислех, че е някакво сложно разпределение на труда. Вече си мисля, че го правят просто за да ме карат да се чудя.

Докато си вървях, се позамислих как да подходя с търсенето на корена си. Пардон, на роднините. Допреди два месеца щеше да е лесно. Щях да кажа: „Крейгар, разбери дали имам семейство в това село“. Той щеше да подхвърли нещо заядливо, няколко хора щяха да бъдат подкупени, няколко нашамарени, и щях да си получа отговорите. Сега трябваше да го направя сам. Представях си как обикалям из района, спирам край всяка барака и селска колиба и питам: „Случайно да сте чували името Мерс?“ Не ми допадаше много. Няколко пуснати на свобода кетна се мотаеха наоколо на малките си двукопитни крака, грухтяха и душеха, и си търсеха храна. Сигурно бяха собственост на различни стопани. Зачудих се как ги различават стопаните им. Дали кетна бяха достатъчно умни, че да знаят къде им е домът? И предвид неизбежната им съдба, бяха ли достатъчно умни да не се връщат там?

От другата страна на улицата някакъв въздебел тип с лисо теме вдигаше дървен сенник на два пилона и се сетих, че го прави, за да могат хората да стоят пред дюкяна му, без светлината на Пещта да ги заслепява. Май започвах да разбирам колко влияе блясъкът на Пещта на всичко тук. Трябваше да се постарая да стоя настрани от това.

Влязох в дюкяна. Дебелият ме удостои ме с обичайния преценяващ поглед на търговец, който решава дали всъщност ще купиш нещо. Май не го въодушевих особено, но все пак кимна за поздрав. Имаше накачени на куки или струпани по масите чайници, кафеничета, панти, чашки, котлета и дори няколко ковани чинии, всичките в червеникавозлатистия бакърен цвят. Изпитах топло чувство към този човек. Винаги се възхищавам на хора, които могат да правят разни неща.

— Калайджия си, а? — казах учтиво.

Той повдигна вежда и изсумтя:

— А, не. Почтен търговец съм и съм член на гилдията. Всички калайджии продават чрез този дюкян или изобщо не продават тъдява.

Изведнъж ми се прииска да видя колко точно джезвета бих могъл да му натикам в гърлото. Отвърнах: „Разбирам“ и продължих да оглеждам дюкяна. Той пък ме гледаше все едно се каня да му открадна нещо. За малко да го направя, просто заради принципа.

„Шефе, я ми припомни защо не убиваш източняци?“

„Никога не съм казвал, че не убивам източняци. Казах само, че няма да приема пари, за да убия източняци“.

„В такъв случай…“

„Няма да го убия и не, не можеш да го ядеш, дори да го убия. Освен това тлъстината е вредна за теб“.

Оглеждах стоката, като внимавах да не пипам нищо, защото ако кажеше нещо за „пипане на стоката“, наистина щях да го убия.

— Гилдията — повторих.

— Да, младежо. Тъй че много внимавай.

— Нов съм в града. Каква е тази гилдия?

— Търговската гилдия, разбира се — изсумтя той.

— Аха. Разбира се.

„Шефе…“

„Шт. Работя“.

Удостоих го с усмивката, която не говори нищо, и рекох:

— Това местна гилдия ли е, или е част от по-голяма гилдия из цялата страна?

Той ме удостои с нещо, за което съм сигурен, че според него трябваше да е „пронизващ поглед“.

— Защо питаш?

— Чисто любопитство.

„Защо питаш?“

„Чисто любопитство“.

Интересно беше обаче. Предната вечер един просто предположи, че съм аристократ. А сега този тип просто предположи, че съм някакъв катил или престъпник. Мразя да правят такива предположения за мен. Кара ме да ми се иска да им счупя краката. И главите.