Стивен Браст - Джегала

ЛЕФИТ: Седмица? Как е възможно да е бил тук цяла седмица?

БОРААН: Ами, слугите сигурно са го почиствали от прахта, иначе със сигурност щеше да забележиш и да им се скараш доста строго.

Лойош помълча за миг, после каза:

„Добре, шефе. Какво видя, а на мен ми убягна?“

„Не видях: чух. Или по-скоро, какво не чух. Какво не попита той“.

Отне му няколко секунди. След това каза:

„О. Да. Трябваше да попита какво правиш тук“.

„Точно“.

„Може би просто беше учтив“.

„Лойош, никой, който живее в едно малко затънтено градче, не може да седне да говори с чужденец и да не го попита какво го води насам. Противоречи на природните закони“.

„Което означава, че знае или мисли, че знае. Доста си умен за бозайник“.

„Много благодаря“.

„Джерег ли според теб?“

„Смятам да приема това, докато нямам основания да го отхвърля“.

„Ами тогава какво правим утре?“

„Ти какво предлагаш, Лойош?“

„Според мен трябва да се разкараме оттук за нощта. Но като те знам…“

„А после той ще е по дирите ни, а ние няма да знаем къде сме. Не. Искам го на място, където мога да го държа под око“.

„Ти си шефът, шефе“.

Станах и излязох във вонята и по тъмните улици, най-вече, за да видя дали е поръчал да ме следят. Щом се озовахме навън, Лойош и Роуца излетяха. Нямаше нужда да казвам на познайниците си какво правя — бяхме заедно от доста време. Сабята ме потупваше успокоително по бедрото. Беше се наложило да намаля тежестта по себе си, преди да тръгна през планините, но все още имах няколко малки изненади по тялото. Нямах намерение да ставам лесна плячка.

Улицата беше доста тиха и изглеждаше съвсем различна в тъмното. Не зловеща, но, ами, по-скоро все едно си имаше свои тайни. От къщите струяха светлини, размътени от намаслената хартия. Много прозорци бяха съвсем тъмни, било защото отвътре нямаше никаква светлина, или защото тук, в Изтока, бяха усъвършенствали кепенците. Чувах потрепването на ботушите си по добре отъпканата каменна прах на улицата. Вонята от фабриката за хартия бе понамаляла, но все още да се долавяше — беше се просмукала във всичко и навсякъде.

„Някой наоколо?“

„Жива душа няма, шефе“.

„Добре“.

По някое време, докато се разхождах, вятърът смени посоката и миризмата, макар все още да я имаше, стана по-поносима. В тишината чух плисъка на водата под кейовете наблизо и жуженето на насекомите. Леко потръпнах.

Оттук бе дошла майка ми. Или поне нейните близки. Защо бяха напуснали? Глад? Болест? Тирания? Влиятелни врагове? Но каквото и да ги беше накарало да напуснат, бяха дошли оттук и в известен смисъл и аз бях дошъл оттук.

И изглежда тези, които искаха да ме убият, ме бяха проследили дотук. Колко мило.

Усетих се, че опипвам дръжката на камата в левия ми ръкав, и спрях. Опипах обаче Маготрепача, увит около лявата ми китка. Където има драгари, има чародейство. Присъствието на Маготрепача успокояваше, независимо от камъка Феникс, който носех на врата си и който уж трябваше да ме пази дори да не внимавам. Става ли дума за живота ми, предпочитам да прекаля със защитните мерки.

Е, ако някой наоколо носеше моргантско оръжие, всеки вещер щеше да го разбере. А ако някой джерег — или какъвто и да е драгар — се появеше, щеше да изпъква като Дзур планина. Веднъж ми бяха казали, че приятелят ми Мороулан отраснал някъде в човешките земи и не знаели, че е драгар — просто го мислели за много висок човек. Никога не съм го питал вярно ли е, но не го вярвах. Разликата беше прекалено очевидна. Не, ако в града се появеше джерег, щях да го науча.

Тръгнах към другия край на градчето — не беше далеко, може би около час вървене. Стигнах до кръчмата, която бях забелязал по-рано. Имаше малка спретната табела с нарисувано някакво дребно животно, което не можах да разпозная на смътната светлина. Не влязох, но я запомних за друг път. Никой не излезе, докато минавах покрай нея.

„Ей, шефе, преди два дни каза, че ставаш прекалено спокоен, помниш ли?“

„Мда, май това не трябва да ни тревожи повече, нали?“

Градът все едно беше престанал. Сякаш отведнъж нямаше никакви магазини, никакви сгради, само пътят се бе изпънал покрай реката. Обърнах се и тръгнах обратно. Докато се върна в хана, беше съвсем притихнало и образът в синия елек си беше отишъл. Качих се в стаята си и заспах.

На другата сутрин ме събуди ужасна светлина и ми трябваше време да се сетя, че е Пещта. Забравил бях да затворя кепенците. Кепенците на Изток са много по-важни, отколкото у дома.