Стивен Браст - Джегала

— Вратата е натам, младежо.

И отново дилемата: да изляза през вратата или да приложа насилие. Сигурен бях, че все мога да измисля някоя подходяща фраза, но… Но просто се проврях покрай завесата и се върнах на улицата.

Следващото място беше обущарски дюкян и миризмата на кожа и масла надвиваше дори градската воня. Ще ви спестя подробностите. Резултатите не бяха по-добри. Тези хора просто открито не ме харесваха. Усетих, че започвам да се ядосвам, и потиснах яда си. Точно сега нямаше да ми помогне. Трябваше да разбера какво става.

„Трима поред, шефе. Убеди ли се?“

„Мда. Само дето не съм сигурен в какво точно се убедих“.

Не беше в състояние да ме просвети, тъй че поех обратно към хана, като хвърлях мимоходом погледи към други дюкяни, но без да влизам. Кепенците бяха отворени и заключих, че трябва да е свързано с посоката на вятъра. Когато стигнах в хана, Орбан го нямаше — всъщност заведението бе почти изцяло мое — тъй че си намерих един ъгъл и чаша силно червено (всъщност изглеждаше по-скоро мораво) и се настаних да го почакам. Виното беше свястно.

Някъде след цяла вечност получих чиния агнешка яхния с праз лук, чесън и бучки кисела сметана и парче хляб с дебела кора. След още цяла вечност Орбан най-сетне се появи. Огледа се, видя ме и тръгна право към мен, без да губи време.

— Е, как мина денят? — попита ме, след като махна на слугинята.

— Интересно — отвърнах. Той си поръча пиене, напомних му, че аз плащам обяда, и си взе и купа от същата яхния като моята. — Не знам откъде да започна. Някаква идея защо ще ме наричат ердергбасор ?

Веждите му леко подскочиха.

— Хмм. Кой те нарече така?

— Собственикът на дюкяна за вещерски стоки.

— О. Той ли? — Сви рамене. — Ще поговоря с него.

— Не, не. Няма нужда. Просто съм любопитен. Изглежда, си мисли, било защото познайникът ми е джерег, или защото си имам познайник, че…

— Защото познайниците ти са джереги — заяви той. — Според много хора тук това означава, че следваш тъмния път, защото тези, които следват светлината, имат птици или котки, много рядко по някой питомен пор. Не и влечуги обаче.

— Тъй ли? Странно.

— Чисто местно поверие.

— Това градче е доста особено.

Той сви рамене.

— Просто внимавай.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид да не задаваш много въпроси.

— Защо? Дойдох, за да разбера някои неща.

— Знам. Но… просто бъди предпазлив, нали? Тук има хора…

— Гилдията? — прекъснах го.

— Разбра ли за това?

— Разбрах, че съществува и че не прилича на никоя гилдия, за която съм чувал.

Той се почеса по брадичката.

— Тук съм роден, нали разбираш.

— Ами хубаво.

— Налага се да движа търговията си тук.

— Разбирам.

— Ако настроиш Гилдията против себе си, не очаквай да ти помагам. Или дори да ти кажа „здрасти“, когато се разминем по улицата.

— Добре. Това — ясно. Но дотогава, какво можеш да ми кажеш за нея?

Той помълча малко, после вдигна рамене.

— Стара е, могъща е.

— И включва всичко? В смисъл, никой търговец няма да оцелее, ако не е в Гилдията?

Той кимна.

— И това е изключително местно?

— И други градове имат гилдии. Повечето имат. Но тази е, ъъ, уникална.

— Как е възникнала?

— Не знам. Имало я е открай време.

— Кой командва? Съвет? Водач?

— Водач. Казва се Чайор.

— Хубаво име. Къде живее?

— Защо питаш?

— Щом се налага да избегна неприятности с Гилдията, той изглежда най-подходящо за начало.

Орбан поклати глава.

— Твоя работа, но аз не бих го направил. Мисля, че трябва да стоиш колкото може по-настрана.

Отпих глътка вино. Чудех се колко точно мога да му вярвам. Лойош помръдна леко на рамото ми. И той се чудеше. Реших да не е много, засега. Не се доверявам лесно. Сигурно ви изненадва.

— Добре — казах. — Ще го имам предвид. Всъщност просто искам да намеря близките си, ако още има някои тук. След това смятам да продължа. В този град няма много интересни неща за мен.

Орбан кимна и каза:

— Нямах късмет с това. Жалко, че не мога да ти помогна.

— Благодаря за усилието.

— Мисля, че този град не е добър за теб. Не го казвам като заплаха — побърза да добави, след като видя изражението ми, предполагам.

— Нямам нищо против теб. Просто предупреждение. Ако продължаваш да ровиш, ще стане по-неудобно. Аз съм донякъде извън нещата, не съм ангажиран толкова като другите, защото пътувам много.

Не ми се налага да съм толкова, мм, загрижен за интересите на града. Но все пак съм част от него, ако ме разбираш добре.