Стивен Браст - Джегала

Казах:

— Името Мерс говори ли ти нещо?

Той се намръщи още повече.

— Заплашваш ли ме?

— Не.

— Не реагирам на заплахи, млади човече.

— Това е добре, защото не ги ръся.

— Мисля, че ще е най-добре да напуснеш учреждението ми.

Учреждението. Той имаше учреждение!

Свих рамене и си излязох, защото не мислех, че задържането ми вътре ще е продуктивно, и защото това сигурно бе последното нещо, което той очакваше да направя.

„Това — казах на Лойош — беше един от по-интересните разговори, които съм имал в живот, пълен с интересни разговори“.

„В смисъл че нямаш никаква представа какво стана току-що, нали?“

„Правилно. Само че нещо стана. Нали?“

„Разбира се, шефе. Има ли основание да смяташ, че би могло да е свързано с онова, което търсиш?“

„Лойош, споменах моминското име на майка ми и той помисли, че го заплашвам“.

Лойош не отговори.

Повървях десетина крачки по улицата и изведнъж ме връхлетя носталгия, каквато не бях си и помислял, че мога да изпитам. Стоях пред чудно хубава къщичка. Нямаше прозорец към улицата, само врата с провесена от горния праг дебела завеса от бяла вълна. От ниските стрехи висяха билки: имел, коелш, мащерка, вратига, живовляк. Дядовият ми дюкян изглеждаше по-различно, но миришеше на същото. Постоях отвън, усетил усмивката на устните си, после дръпнах завесата настрани и влязох.

Вътре беше полутъмно. Две опушени лампи примигваха в двата края, от което глинените съдове по рафтовете и растенията по куките сякаш подскачаха и потрепваха.

Мъжът в дюкяна изобщо не приличаше на дядо ми. Имаше от онези лица, които изглеждат все едно някой е хванал брадичката и е дръпнал, с високо изпъкнало чело и оредяваща коса, сякаш за да се подсили ефектът. Носеше зацапана от пот фланела, навремето вероятно синя, и торбести кафяви панталони. Не можех да определя точно възрастта му — някъде от трийсет до… не знам. Огледа ме от глава до пети със светлокафявите си очи и с изражение, което ми напомни за типа, с когото бях говорил току-що. Явно не ме хареса. Може би беше заради джерегите на раменете ми. Но пък аз просто си бях аз: Въздържах се да му счупя лявата колянна капачка и дясното ходило. Дори и не помислих за това.

Той тръсна глава в толкова пренебрежителен поклон, че можеше да даде урок по груба учтивост и на Мороулан, и зачака да кажа нещо. Накрая се спрях на:

— Имаш ли сол шаба?

— Не.

Помислих малко и се спрях на прекия подход.

— Какъв е проблемът?

— Няма проблем — отвърна ми, присвил устни. — Просто нямам, и толкова.

— Не това. Държането ти. Какво съм ти направил? Облеклото ми ли не ти харесва, или какво?

— Ти си вещер — отвърна ми.

Значи, тук да обясня. „Вещер“ е единственият начин да се преведе, но той всъщност използва една фенарийска дума, ердергбасор, която горе-долу означава „вещер, който прави гадни неща на хората“ или може би „вещер, изучаващ неща, за които свестните хора не обичат да говорят“. Нещо такова. Думата ми беше позната, но изобщо не бях очаквал да я употребят по отношение на собствената ми добродушна и обичлива персона.

Обърнах се към познайника си, който бе извлякъл превода от ума ми.

„Лойош? Някакви идеи?“

„Пиши ме слисан, шефе. Никакви“.

Драснах с пръст едно кръгче на тезгяха, докато гледах търговеца. Наричам го „търговец“, защото ми беше трудно да мисля за него като за вещер.

— Никога досега не ме бяха наричали така.

— Не ме заплашвай, младеж. Аз съм ч…

— Член на гилдията — довърших с него. — Мдаа. Е, и какво точно ме прави вещер? — Използвах същата дума.

Той само ме изгледа кръвнишки. Зачудих се колко още ще издържа, без да посегна на някого. Странна работа: докато бях обкръжен от драгари, никога не се изкушавах да се забърквам с хора. Но тук, без драгари наоколо, това изобщо не ме притесняваше. Всъщност с всяка минута се изкушавах все повече. Последния път, когато бях по тези земи, преди години, не се запознах с много хора, но малкото, с които говорих, бяха приятни. Предполагам, че покрай това, както и покрай разказите на дядо ми, си бях изградил в главата някаква представа за рай. Да бе, рай. Е, както и да е.

— Питам сериозно. Защо мислиш, че…

— Млади човече. Или си глупак, или мен ме взимаш за глупак. Мога да различа познайник, като го видя.

А. Ясно. Значи беше Лойош все пак. Кой да го знае? Но от това следваха такива изводи, че главата ме заболя при мисълта за тях. Затова смених темата.

— Добре. Познаваш ли фамилия на име Мерс?