Стивен Браст - Джегала

— Всъщност изобщо не те разбирам, но съм любопитен.

— Хмм. — Той гаврътна половината си чаша, без да издаде с нищо, че е нещо повече от вода, и ме погледна замислено. — Искам да кажа, че мога да те предупредя, но ако се забъркаш в някоя неприятност, не мога да те защитя.

— О. Ясно. Досега говорих само с няколко търговци. Вярвам, че простите хора не са от Гилдията. Ще поразпитам сред тях.

Той поклати глава.

— Твоя работа, разбира се. Но мисля, че ще е грешка.

— Смяташ, че Гилдията ще забележи?

— Освен ако не си много предпазлив. И знаеш ли, наистина изпъкваш тук.

Имаше нещо забавно в идеята, че аз, човешкото същество, можех да се слея с тълпа драгари, без да ме видят, а сред собствения си народ изпъквах. Все пак може би беше прав.

— Защо ми помагаш? — попитах го. Понякога един откровен въпрос може да разтърси човек и да го тласне към искрен отговор.

Той сви рамене.

— Изглеждаш ми свестен човек. Ако видиш някой непознат, тръгнал на разходка в посока, където знаеш, че има гадно тресавище, няма ли да му го споменеш?

Вероятно не.

— Предполагам, че да.

„Е, Лойош? Какво мислиш?“

„Шефе?“

„Предупреждава ли ме да стоя настрана за мое добро, или защото не иска да науча нещо?“

„Откъде да знам? Може да са и двете“.

„Хмм. Прав си“.

— Да те черпя още едно пиене?

— Не, стига ми. Трябва да бягам. Трябва да видя хората, които приготвят превоза, да не облекчат товара, като изпият всичко. — Ухили се и стана.

— Добре. Благодаря за сведенията и за съвета. Длъжник съм ти.

Какво точно му дължах, тепърва щеше да се разбере.

Той махна пренебрежително и излезе.

Поседях още малко, загледан в пръстите си, които правеха кръгчета в мокрото по масата. Едно нещо просто не излизаше от главата ми: когато попитах търговеца дали познава някого на име Мерс, той си помисли, че го заплашвам. Беше просто прекадено интригуващо, за да го подмина. Седенето и мисленето нямаше да ми кажат нищо.

Така че станах и излязох навън.

Миризмата не беше толкова лоша. Имаше вятър от запад и бе студено, твърде студено за разгара на пролетта. Придърпах наметалото около себе си и помислих да се върна в стаята си да взема по-дебелото, но тогава щеше да се наложи да изтърпя коментарите на Лойош й като че ли не си заслужаваше.

„Шефе?“

„Да?“

„Сега какво?“

„Сега намирам някой, който е навит да говори с мен“.

„Значи не му вярваш?“

„Да. Не. Не знам. Трябва да науча повече. И, проклятие, искам да ги намеря“.

„Защо?“

„Лойош…“

„Не, шефе, наистина. Когато прехвърлихме планината, все пак правехме нещо, след като бездруго идвахме тук. А сега въпросът е нещото, което трябва да направим. Защо?“

Част от работата му беше да ми задава трудните въпроси.

Докато се мъчех да измисля добър отговор, краката ми ме понесоха към кея. Ако сте изтървали нишката, беше някъде по пладне. Фабриката оттатък реката бълваше сив дим. Вятърът идеше откъм планините (казвали са ми, че е необичайно), тъй че вонята поне беше поносима. По улиците вървяха хора — не много, предимно майки с деца на ръце. Те не ме притесняваха, понеже Лойош…

„Някой идва насам, шефе. Жена. Не изглежда опасна и като че ли не идва точно към теб“.

„Добре“.

Не се обърнах и след малко чух стъпки зад мен и вдясно. Обувки с меки пети, шумоляха тихо, може би от кожа на дарр или нещо подобно. Зърнах я с крайчеца на окото си, на десетина стъпки назад, обърнах се и кимнах. Отвърна ми с кимване. Беше някъде на моята възраст, може би малко по-голяма. Очите й, които забелязах най-напред, бяха интригуващо сиви. Черна коса — подозирах, че е боядисана, — падаща на дълги къдрици много под раменете. Носът й беше прав, фигурата й — много приятно закръглена. Преди време щеше да ме заинтересува и тази част от мен явно все още не беше умряла напълно, иначе нямаше да го забележа. Носеше дълги сребърни обеци и доста пръстени. Роклята й беше тревистозелена, с дълбоко четвъртито деколте и натрапващи се връзки на предницата. Не стигаше съвсем до глезените, така че червените дипли на флейсъл 1 1 Флейсъл, оказва се, е топла тъкан на абстрактни шарки, използвана от прерийните проститутки за колоритни и същевременно удобни фусти през студените зими. Благодаря на К. Кристи, че ми го откри. — Б.а. леко се показваха под полите. Носеше чехли в същия цвят като очите.