Стивен Браст - Джегала

— Е, човек свиква с всичко.

— Така си е.

— Може ли да те попитам още нещо?

— Разбира се.

— Защо няма никакви жени тук?

Той се ококори.

— Там, откъдето идващ, жените ходят ли в пивници?

— Ако искат да пият.

— Тъй ли? Това, мм, не е прието тук.

— Защо?

— Ами защото… — Намръщи се, все едно търсеше най-подходящите думи. — Защото не е редно.

Кимнах и не настоях повече. Вместо това попитах:

— Ти какво правиш?

— Моля? А. Внасям и изнасям алкохол.

— Значи ракията е по твоя вина.

Той се усмихна и кимна.

— Пия я един вид за наказание.

— Човек с високи морални устои, браво.

— Е, не чак толкова високи. Търговец съм. — Махна на слугинчето да му донесе още едно питие. — Ами, задай ми следващия си въпрос. Явно днес съм човекът с отговорите.

— Добре. Защо улиците са толкова широки?

— Тъй ли? Широки ли са?

— По-широки, отколкото съм свикнал. Много по-широки.

— Хмм. Ами, улиците, с които си свикнал… защо са толкова тесни?

— Справедлив въпрос. Само че нали ти трябваше да си този с отговорите.

Отвърна с обичайната си усмивка — от ония, които те карат да мислиш, че като се усмихва, губи рунд. Питието му дойде, той вдигна чашката и каза:

— Добре дошъл в града ни и в страната ни, бойоре.

Усетих, че веждите ми се вдигнаха.

— Бойоре? Защо ме наричаш така?

— Набива се на очи, като глезените на Дороатя. Свикнал си да заповядваш и очакваш да ти се подчиняват.

— Нима? Интересно.

— Да не говорим за това доста дълго желязо на колана ти.

— Да, това май е необичайно тук.

— Няма да се разприказвам за това, ако не искаш. Но освен ако не започнеш да вървиш по-другояче и да понаведеш малко погледа, можеш да очакваш селяните да ти се кланят, да те наричат „милорд“ и да ти правят път, когато те срещнат на улицата. Но пък може би изобщо няма да те срещат, при тия широки улици.

Засмя се малко дяволито, доволен сякаш от хитрината си. Усмихнах се, кимнах и отпих от виното.

— Откъде си, дето жените ходят по кръчми и улиците са тесни?

— О. Извинявай. Мислех, че е очевидно. Живея отвъд планината. В Драгарската империя.

— Аха. Да, подозирах го донякъде, но не бях сигурен, а и не знаех дали искаш да се знае.

— Защо не? Не може да съм първият човек, върнал се тук.

— Тук ли? Да, първият си, за когото знам. Виждал съм няколко други в пътуванията си, но никога в Бурз. И те не изглеждат толкова, мм, толкова аристократично като теб. Най-малкото поне докато не стигнат до Фенарио или Есания, или Арентия, и не разберат, че разполагат с магия, каквато няма никой друг.

— Хмм. Не бях помислял за това.

— Тъй ли? Като гледам, разполагаш със същата магия.

— Май ти е втръснало от магия.

Той сви рамене.

— Случва се. Знаеш за Изкуството, което практикуваме тук. Виждам признаци за това у теб. Наистина ли е толкова различно?

Да, доста различно беше.

— Не всъщност.

— Не мога да кажа светлината ли следваш, или тъмнината, разбира се — каза той. — Те също не са толкова различни, колкото мнозина си мислят.

Кимнах, зачуден за какво ми говори. После попитах:

— Какво става обикновено с тия, за които спомена? Хората с магия, каквато няма никой друг?

— Обикновено се устройват като дребни лордове, докато някой, мм, не ги свали, ако разбираш какво имам предвид. Никой не го е правил наоколо обаче. Поне откакто се помня. Което е добре, защото кралят никога не поглежда толкова далече на запад, а понякога се налага тъкмо той да се справя с тях.

— Е, ако това те притеснява, няма нужда. Не държа особено да ставам дребен лорд. Нито голям, впрочем.

Той ме огледа мълчаливо, после каза:

— Да, не мисля, че държиш.

Не бях много сигурен как да приема това, тъй че го подминах.

Пихме още няколко минути, после той заяви:

— Късно става. Трябва да си ходя.

— Има ли някакъв шанс да разбереш нещо за моите хора? — попитах.

— Разбира се. Ще поразпитам тук-там и ще видя какво мога да науча.

— Много мило от твоя страна. Кога и къде ще се видим пак?

— Тук е добре. Да речем, утре по обяд?

— Обядът е от мен.

Той се усмихна и стана.

— До утре значи.

След като си отиде, пих още малко, и поразмислих.

„Що за птица е според тебе, Лойош?“

„Не съм сигурен, шефе. Предполагам, винаги е възможно да е точно това, което твърди, че е“.

„Не — отвърнах му. — Не е“.