Стивен Браст - Джегала

— Аз съм Влад.

Той помълча малко и отвърна:

— Инчай.

Кимнах и реших, че общуването стига засега. Излязох отново навън сред вонята.

Няма нужда да слушате за следващите няколко часа. Обикалях насам-натам, кимах на разни хора и опознавах градчето. Оказа се голямо като за подобни места, с около двеста еднакви бараки в другия край, обущар и склад за сухи стоки към тях, и празно място, където да се вдига пазарът в неделник. Районът около бараките беше доста по-мръсен от селските дворове, които бях виждал. Видях и други неща, но нищо, което си струва да се отбележи.

Щом сенките се издължиха, се върнах в хана и хапнах печено пилешко, полято със сладко вино. Докато се хранех, дойдоха две от слугинчетата, облечени в прости селски рокли. Скриха се в една стая в дъното на гостилницата и след няколко минути се появиха, показали глезените си, а гърдите им хубаво бяха изпънали новите рокли — жълта и синя. Едната, с тъмна къдрава коса, ме попита ще желая ли нещо и си поръчах чаша от местното червено вино, което се оказа малко кисело, но пивко.

Когато се стъмни, заведението се напълни. Бях се настанил до задната стена и този път, може би защото не бях гладен и уморен, обърнах повече внимание на хората около мен.

Веднага осъзнах, че мога да разпозная кои работят във фабриката за хартия, защото носеха по-просто облекло от селяните, облечени като да прекарат вечерта в пиене, в по-ярко синьо, червено и жълто. Работниците от фабриката носеха семпло облекло в тъмнозелено или кафяво. Младите имаха дълги коси и бяха гладко обръснати. Старите имаха мустаци и подрязани бради. От тях имаше само две малки групи. Повечето гости явно бяха селяци, някои още твърде млади, за да се бръснат. И пак нямаше никакви жени, ако не се брояха слугинчетата. Колкото повече седях там, толкова по-странно ми изглеждаше, че така лесно мога да различа кой от коя група е и че всички толкова стриктно се придържат към стила си. При това групите не се смесваха.

Имаше, разбира се, неколцина, които не се числяха към едните или другите. Един тип със светли сълзливи очи, който се хилеше така, че се виждаха оределите му зъби, и носеше тъмни панталони, бяла риза, синьо палто и няколко пръстена по ръцете. И друг с високи червени ботуши и мустаци, падащи много под брадичката му. И трети, с широки гърди под син плъстен елек и с катраненочерна коса, падаща зад раменете му на гъсти къдрици.

„Какво мислиш за ония тримата, Лойош?“

„Не знам, шефе. У дома щях да взема зъбльото и мустака за търговци. За къдравелкото не се сещам“.

„Точно това си мислех и аз. Как така няма никакви жени тука?“

„Представа нямам, шефе. Да питаме някой?“

„Точно това мисля да направя.“

Докато решавах какво да попитам, кого да попитам и как да подходя, проблемът бе иззет от ръцете ми от типа със синия плъстен елек, който дойде до масата ми, погледна джерегите на раменете ми и рече:

— Нещо против да седна при вас?

Кимнах към един от празните столове.

Той седна изискано, вдигна ръка и след миг едно слугинче му донесе малка порцеланова чашка. Той я вдигна към мен и каза:

— Бараш Орбан. Можеш да ме наричаш Орбан.

— Мерс Владимир — излъгах в отговор и вдигнах своята чаша. — Влад.

Той се понамръщи.

— Мерс? Необичайно име.

— Да.

Той изпи чашата си на една глътка, примижа, потрепери, тръсна глава и се усмихна. Отпих от моята и попитах:

— Какво пиеш?

— Ракия. Сливово бренди.

— А. Трябваше да се сетя. Дядо ми притреперваше така, когато го пиеше.

— Внася се от Юга — обясни той. — Не знам защо го внасяме, нито защо го пие човек. Изпитание в мъжественост може би. — Усмихна се широко. Имаше си всички зъби и бяха много бели.

Засмях се.

— Местната палинка си е добра. И мисля, че е по-безопасна.

— Добре казано — съгласи се той. И добави: — Ще прощавате, ама имате някак чужда нотка в говора си.

— Идвам от доста далече — отвърнах. — И нали минахме на „ти“?

— Да де. И все пак името ти определено е местно.

— Нима? Изобщо не подозирах.

Той само кимна.

— Нищо чудно всъщност — казах след малко. — Коренът ми е оттук.

— Коренът? Роднини нямаш ли тук?

— Би трябвало да имам. Случайно да познаваш някой Мерс?

— Хмм. Трябва да помисля. Градът е доста голям все пак.

Не беше.

— Голям е, да — съгласих се.

И след малко рекох:

— Без да ви обиждам града, обаче много вони.

Събеседникът ми се усмихна.

— Да, понамирисва. Ако щеш вярвай, обаче след време преставаш да го забелязваш.