Роберт Маккаммон - Границата

— О, сега пък си имаме прозрения в сънища, а? Какво следва? Ще обърнеш водата на вино? Направи я на уиски и съм твой роб до гроб!

— И лимонада би ме зарадвала — отвърна Итън със сериозно изражение. — Казвам ти каквото вече знаеш за „Пантър Ридж“. Сър — добави той, за да не прозвучи неуважително. — Можеш ли, ако обичаш, да ми помогнеш да проверя за Бялото имение? Да разпиташ дали някой случайно не го е чувал и къде се намира?

— О, че как. Ще проверя в интернет, как ти звучи? — Дейв се изправи. Сложи си бейзболната шапка, още влажна от мазния дъжд. Нямаше представа защо е дошъл тук да задава на момчето разни въпроси, но не беше получил отговори, които да го устройват. Може би искаше да има… нещо… някакъв отговор, в който би могъл да се вкопчи и да се държи за него. Вместо това… момчето сигурно беше побъркано и с този факт се изчерпваше всичко.

Итън стана от леглото и последва Дейв извън стаята. В съседната, която служеше за болнична чакалня, неколцина пациенти седяха на столове или в очакване на лечение, или по време на лечение. Както и в апартамента на Дейв, и тук от строшения таван висяха тръби и жици. Джей Ди беше зает с поставянето на шина на лявата ръка на унил на вид мъж на средна възраст с мръсна бяла тениска и джинси, а двете сестри се грижеха за други пациенти.

— Готов ли си да си ходиш? — попита Джей Ди, без да спира да се занимава с шината на мъжа.

Итън кимна. Дейв почти беше стигнал до вратата. Както в апартамента на Оливия, тази също не пасваше докрай в изкривената рамка.

— Внимавай — посъветва Джей Ди момчето. — Навън вали много силно и…

Мъжът с ранената ръка се обади:

— Хей! Чакай малко! Ти… синко … — Беше се втренчил в Итън. — Чакай. Познавам те отнякъде. Нали?

Дейв спря точно до вратата и погледна през рамо. Навън дъждът блъскаше здраво.

Итън не позна човека, който имаше къдрава сива коса, кафяви очи и лепната на контузеното чело ивица лейкопласт.

— Не мисля… така… — Сърцето му се разтупа от искрица надежда. — Вие познавате ли ме ?

— Познат ми изглеждаш. Дойдох тук преди няколко дни с жена си. Струва ми се, че съм те виждал и преди. По дяволите, боли! — Сопна се той на Джей Ди, после съсредоточи вниманието си върху момчето. — Мисля, че съм те виждал, но не си спомням къде. Чакай малко… чакай… носеше… други дрехи. Риза… тъмночервена, с един откъснат ръкав.

— Точно така — Дейв се върна по-наблизо. — Така беше облечен, когато го доведох вчера. Та къде си го виждал?

Мъжът се накани да заговори, после нерешително замлъкна. Изглеждаше доста объркан.

— Хайде, кажи ни — подкани го Джей Ди и спря да увива гипсовите бинтове.

— Сетих се! — Възкликна пациентът. — Бяхме с друга група. В мола. На може би шест или седем мили оттук. Сградата беше съсипана. Опитвахме се да намерим ново скривалище, понеже старото ни го разбиха. Пришълците се биеха над главите ни… и ние си търсехме по-прилична бърлога да се скатаем. После… — той премести поглед от Итън към Дейв и обратно и отново изглеждаше неспособен да намери думи. — Извънземните сигурно току-що бяха минали оттам. Влязохме в помещение, където имаше трупове. Човешки, мъртъвци от може би няколко часа… проснати сред останките след взрив на стената. И… ти . Ти също лежеше там. Точно там съм те виждал. Само дето… ти беше мъртъв. Като останалите. Шестима души, всичките мъртви. Проснати сред онези ми ти тухли, ето там съм те виждал!

— Глупости! — изсумтя Дейв с надигащ се гняв. — Ако точно него си видял, очевидно не е бил мъртъв.

— Да, ама… беше мъртъв. Според мен взривът беше избил стената и ги беше метнал из помещението, но… лицето му… изглеждаше, все едно просто спи, и Кей ми каза да проверя и да се убедя… понеже беше дете и не биваше да го изоставяме. Та… потърсих сърцебиене и пулс и нищо не открих… — мъжът с ранената ръка втренчи поглед в пода. — Проверих. Наистина. Нямаше…

— Сгрешил си — прекъсна го Дейв. Лицето му беше почервеняло. — Адски си сбъркал! Може сърцебиенето и пулсът му да са били бавни, но… виж го само! Да ти изглежда умрял ?

Забеляза, че Джей Ди се е втренчил в него и си спомни как двамата с доктора стояха в Обезопасената стая, взираха се в ужасните черни синини на гърдите и гърба на Итън и Джей Ди казваше: „Според мен е преживял много силно контузващо събитие. Някаква експлозия. Може да е попаднал във взривната вълна“.

— Грешиш! — повтори Дейв на човека със счупената ръка и след това се обърна и излезе, понеже въпросите водеха до други въпроси, за които нямаше отговори, и дори в полуделия свят, какъвто беше този напоследък, мъртвите момчета не се връщат от отвъдното. Продължи да крачи все по-бързо и по-бързо и излезе под пороя, който обсипа главата, гърба и раменете му с капки като малки оловни топчета.