Роберт Маккаммон - Границата

— Призован ли? — Джей Ди успя да се усмихне криво, но бързо изтри усмивката си. — Призован от какво? От глас в съня си? На това ли ще разчиташ сега?

Въпросът бе насочен към Дейв, който отвърна твърдо:

— Ще разчитам на онова, което момчето ми казва. Да, наистина само с това разполагам… но знам, че видях трусовете. И ги усетих добре. Вярвам, че той знаеше за наличието на извора още преди да избликне. Мисля, че го е усетил. Не ме питай, не мога да обясня… — той се наведе лекичко напред, като местеше поглед от Джон Дъглас към Оливия и обратно. — Той ме помоли да му помогна в търсенето на това място. Мисли, че е съвсем реално, и казва, че то го зове. Може ли да бъде намерено? — Дейв сви рамене. — На петдесет мили ли е оттук? На сто? На хиляда? Не знам. Трябва да ида до онази библиотека утре и да се опитам да намеря някакви карти. Това е най-доброто, на което съм способен. И Джон… сещаш се как изглеждаха онези синини на гърдите и гърба му. Ти самият каза… Беше изненадан, че дробовете му не са гръмнали и че още диша.

— Вярно си е, бях — отвърна Джей Ди, но говореше като на болен човек. — Изумен съм, че е жив, така е. Но, Дейв… това не означава, че е бил мъртъв и е възкръснал!

Дейв помълча известно време. Дъждът блъскаше още по-силно по килнатите покриви и разбитите стени на комплекса „Пантър Ридж“, чиято слава бе далечен спомен.

Дейв погледна право в очите на Джей Ди. Каза с тих, сдържан глас:

— Ами ако наистина е?

Джей Ди удари ръба на масата с две ръце, размествайки всички малки плочки на всички малки думички. Изправи се, намръщен като буреносен облак.

— Няма да слушам повече глупости. Благодаря ви за компанията. Възнамерявам да поспя малко, така че лека нощ и на двама ви! — той посочи към вратата. — Бутайте здраво, заяжда.

Дейв и Оливия пожелаха лека нощ на доктора. Дейв прибра от пода до стола си узито с кобура му и Оливия вдигна пушката си. Вратата наистина имаше нужда от здраво бутване. Двамата излязоха в коридора и заедно тръгнаха към стълбите.

Оливия първа наруши мълчанието.

— Струва ми се, че ужасно много ти се иска да намериш опора във вярата.

— Аха, сигурно си права. Тъжна работа, нали?

— Не чак тъжна. Трябва да призная… и аз самата се чудя за Итън. Джон също, само че той не иска да си го признае директно. Вече е прекалено трудно да вярваш в нещо. Че съществува по-висша сила… — тя спря да върви, Дейв също. — Значи вярваш, че Итън има цел? И че ще е полезна за нас по един или друг начин? Каква може да е тя?

— Нямам представа. Но онова, което е сторил досега, ни е било от полза. Не знам какво представлява или защо е тук, но бих казал… че ако може да ни помогне… тогава и аз ще съм насреща да му помогна с онова, което иска. Ако това означава, доколкото ми е по силите, да следвам указания, които е чул насън… ами добре, готов съм. Ти също би трябвало да си. Всички трябва да бъдем. Иначе просто ще легнем пълнеж за гробището, а аз не искам повече да чакам това да ме сполети.

— Хммм — Оливия се позамисли, преди да заговори отново. Дъждът плискаше по покрива от дясната им страна. Светкавици проблясваха през угрижения мрак. — Предполагам… че може би ме е страх да повярвам. Това би означавало да се надявам отново, нали? Май ми се струва по-безопасно да се затворя в стаята със снимката на мъртвия си съпруг и да си мисля… че вече не остава много и ще се съберем отново.

— Не се предавай — помоли я Дейв.

— Да се доверя на момче, което няма спомени? Да повярвам в едно име от съня му? На това му се вика надеждата ти да се крепи на косъм, чини ми се.

— Така си е. Но все пак се крепи .

Оливия кимна и се усмихна слабо. Зад усмивката ѝ се криеше много болка и Дейв се принуди да сведе глава и да отклони очи.

— Ще дойда с теб утре — каза му тя.

— Няма нужда да го правиш. Няма нужда и двамата да излизаме оттук.

— Може би аз също искам да се крепя още малко. Освен това конете са мои.

Табунът идваше от ранчото, което бяха притежавали с Винсент. Да гледа как ги изколват и изяждат един подир друг, беше първоначално съсипващо, а сега — въпрос на оцеляване.

— Добре — Дейв положи длан на рамото ѝ. — Среща в корала в осем?

— Ще те чакам.

Той не се съмняваше, че ще я види сутринта. Прикриваха се криво-ляво и в подножието на стълбите се разделиха. Дейв се прибра в апартамента си и при спалния чувал на сивия диван. Оливия се качи в жилището си, погали с кибритена клечка фитила на една от лампите и седна зад бюрото си, където вдигна в ръце „Магическата осмица“ — топката, подарена ѝ от Винсент. Завъртя я между пръстите си, като си припомняше деня, когато я беше получила, увита в червена хартия, и със сребърна панделка. Беше, както ѝ се струваше, част от някакъв съвсем различен живот.