Роберт Маккаммон - Границата

— Добре ли си? — попита Дейв.

Тя кимна:

— Да.

Наясно, че това не е вярно, той продължи:

— Няма да се задържим много дълго.

Оливия не коментира.

Продължаваха да напредват в жълтеникавия здрач. На изкривения под лежеше позеленял тромпет. „Гедеон е напуснал сградата“ — каза си Оливия 10 10 Става дума за игра на думи с trumpet (тромпет, тръба) и популярната библейска история за Гедеон, който с помощта на тръбачи и фенери една нощ измамил многочислен враг, че напада с много голяма армия. . За малко да се разсмее, но в тази руина бяха запечатани твърде много тъга и твърде много изгубени и изпарени очаквания и обещания. Не смееше да си мисли какво ли е сполетяло повечето ученици, родители и учители. Нищо чудно част от тях да вилнееха със сиваците… ако не във Форт Колинс, то някъде другаде.

Дейв я върна в реалността:

— Това ще да е, как мислиш?

Беше спрял в коридора точно пред нея. Срещу редиците шкафчета имаше врата с надпис БИБЛИОТЕКА и напукано междинно стъкло.

— Да хвърлим едно око — предложи Дейв, но преди да отвори вратата, извади своя „.357 Магнум“ от кобура на кръста и свали предпазителя.

Оливия го последва в библиотеката и остави вратата отворена.

Вътре цареше пълен хаос. Същинска катастрофа. Експлозия бе избила прозорците, отворила бе път за нашествието на дъжда и вятъра и с времето те бяха съборили всички стелажи. Книгите бяха разпилени по пода и просмукани с вода. На ивици по стената и пода растеше жълто-зелен мухъл, за който и двамата посетители знаеха, че не бива да се пипа. Във въздуха се носеше неприятно сладникава миризма — отвратителна миазма на разложението. Част от тавана беше паднал и от него висяха жици и тръби. Книгите на пода бяха слепени от влагата и мухъла.

Двамата мълчаливо оглеждаха помещението.

— Пфу — заяви накрая Дейв. Намръщи се и му се прииска да имаше подръка цигара. — Предполагам, че никое от копелетата не обича да чете, а?

Това вече разби защитата на Оливия. Тя се разсмя, чисто и от сърце, и на Дейв смехът ѝ му се понрави. Усмихна се сковано и за кратко и сви рамене. Тук осветлението не го биваше. Не му харесваше идеята да клекне на колене в тази гадост и странния мухъл и да рови за пътни карти. Библиотеката изглеждаше така, сякаш някой я е преровил от край до край и няколко пъти я е разтръскал. Каза си, че му трябва лопата, за да разкопае всичко по пода… или поне гумени ръкавици. Наруга се, че не се е сетил да вземе. Но така и така бяха тук, откъде да започне?

Хубав въпрос.

Започна с опит да премести с крак няколко книги и дори успя да мръдне горния пласт, но отдолу страниците се бяха подули и бяха залепнали за пода. Някои от книгите бяха споени в плътна каша и нямаше начин да се отгатне какво са представлявали. Дейв не видя нито една, която да съдържа карти или пътни атласи, и се запита дали изобщо ще ги познае, ако ги види в тази мокра купчина.

— Това ще свърши ли работа? — Оливия стъпи върху оръфан глобус, търкулнат на пода.

— Съмнявам се. Надали… — Дейв и сам долови колебливата нотка в гласа си. — Дори ако намерим карти, нямам представа какво точно търсим. Христе… въобще не си го представях така… — той срита встрани няколко разложени книги. — Голям съм глупак, така излиза.

— Не си глупак — възрази Оливия. — Просто си обнадежден.

— Да. Само че в последно време и това може да се брои за глупост.

Оливия започна да мести с върха на ботуша си парчета и мокри корици от книги. „Дотук с величието на идеите и интелекта на хората“ — помисли си. Разкри подвързано в синьо томче за братята Харди 11 11 Братята Харди (Франк и Джо) — главните герои на серия детски детективски истории, написани от различни автори под псевдонима Франклин У. Диксън, първата книжка излиза през 1927 г. и все още се издават. и това почти я пречупи отново. „Трябва да си силна“ — каза си. Лесен за даване съвет, но труден за изпълнение. Тя отбеляза:

— Познавам те от доста време и знам, че си човек, който не вярва в… да го наречем чудеса . Но заради хлапето си си променил мнението, така ли? Дейв, ако това място изобщо съществува, може да е навсякъде. А и защо ? Какво му подсказва да отиде там?

Дейв продължи да рови из влажната каша. Нямаше друго оправдание, освен да промърмори:

— Той е странно хлапе.

— Да. И аз го знам. Но понякога… нали знаеш… сънищата са си просто сънища. Имала съм една камара кошмари. Ти също, убедена съм.

— Да — отвърна Дейв. Погледна към Оливия, озарена от мрачната жълта светлина. — Знам, че е лудост. Знам, че е лудост и идването ни тук , и това търсене също. Но пък… и ти знаеш, че Итън е прав. Джей Ди също го знае. Не можем да се крепим още дълго. Ще се наложи да се преместим, да намерим някакво друго място, ако искаме да останем живи.