Роберт Маккаммон - Границата

Оливия Куинтеро разгледа дъската, поставена помежду им на издрасканата маса. До креслото ѝ беше облегната пушка. Заради проливния дъжд тази нощ сиваците не бяха дошли. Биха могли да нападнат и призори, но за момента беше спокойно. Оливия имаше нужда от сън, но Дейв я беше помолил да се присъедини към тях с доктора и за нея играта беше начин да се отпусне поне малко. Прецени, че най-добрата ѝ възможност е да добави Ъ и Т към „лак“. Избра си две нови плочки — Д и празна. Попита Джей Ди:

— Какво мислиш за версията на пациента ти? За това, че Итън е бил мъртъв?

— Мисля, че човекът е бил под напрежение и е пропуснал да забележи сърцебиенето и наличието на пулс.

— Може и така да е. Но след онова, което ми каза в кабинета си… за синините. Ти смяташе, че момчето е ударено от взривна вълна и трябва да е мъртво. Нали така?

— Не се изразих точно така.

— Нямаше и нужда… — Оливия се обърна да проследи как Дейв слага Г пред „ребло“. — Знам какво искаше да кажеш. Доколкото си спомням, беше изумен, че няма поне масивни вътрешни наранявания и че изобщо стои на краката си… — тя се облегна по-удобно, за да вижда лицата и на двамата. — Дейв, а ти какво мислиш?

Дейв не бързаше да отговори. Гледаше Джей Ди да изписва „из“ пред „вади“. След това каза, без да поглежда към Оливия:

— Не съм сигурен, че Итън е точно това, което виждаме в него. Не знам какво , по дяволите, би могъл да бъде, но бих казал… че ако наистина е предизвикал трусовете… някак… с помощта на сила, която не…

— Невъзможно! — намръщи се докторът.

— Така ли? — Дейв отпи от собствената си чаша с вода. — Виж какво точно знаем за света напоследък? В какво можем да бъдем сигурни ? Всичко, станало през последните две години… то противоречи на онова, в което хората са вярвали цял живот. А и сиваците… мутират толкова бързо. Кой изобщо би си помислил, че е възможно? То и не би било без извънземните. Без онова, каквото и да е то, с което са заразили света. Добре… — той обърна стола си така, че да гледа доктора право в лицето. — Ами ако … Итън е нещо различно. Може би експеримент, направен от горгоните или мъглявите…

— Кръвта му не кипна — напомни му Джей Ди.

— Така си е, но все пак… нещо различно. Нещо по-развито.

— Не-човек ли? — попита Оливия. — Прилича на момче, но не е, така ли?

— Не знам. Просто се опитвам да…

— Да се самонавиеш да вярваш, че Итън Гейнс е дошъл в „Пантър Ридж“ да ни спаси, това ли е то? — Джей Ди вдигна белите си вежди. — Да ни достави могъщи трусове, та да не ни изядат живи сиваците? Ако е така, дори Итън трябва да е наясно, че още един подобен трус и „Пантър Ридж“ ще стане на купчина отломки.

— Той вече си е купчина отломки — върна му го Дейв. Отпи още една глътка вода и се помъчи да си представи, че има вкус на „Бийм“, но и така напитката му си беше прекрасна. — Нещо повече. Живеем в гробище.

Двамата му събеседници не възразиха. Докторът се размърда с неудобство на стола си, а Оливия огледа малката си редичка плочки с букви, сякаш наистина се концентрираше върху играта, а не се опитваше просто да избегне прекалено задълбочения размисъл за надвисналото над главите им бъдеще.

— Всички ще умрем тук — продължи Дейв. — Не можем да издържим повече. Това е невъзможно! — той стрелна доктора с кос, мрачен поглед. — Поразпитах наоколо дали случайно някой не е чувал за това Бяло имение. Засега нямам резултат. Поразпитах и дали няма да се намери пътен атлас, но отново… нищо. Не знам дали на някого ще му хрумне по-добър вариант. Междувременно обаче се сетих, че в гимназията има библиотека…

От гимназията бяха дошли голяма част от запасите на Джей Ди, както и много от консервите, но последното ходене на Дейв дотам беше преди месеци.

— Заранта ще отида и ще видя какво може да се намери… Може би карти… Все нещо, което да е от помощ.

Оливия се обади:

— Не може да идеш сам. Не трябваше да излизаш сам и за Итън. Беше глупаво. И знаеш, че изобщо не бива да напускаш укреплението освен за храна или муниции.

— Да, но въпреки всичко ще ида. Няма да моля никого да дойде с мен, ще се справя и сам.

Оливия замълча и огледа отново плочките си. Реши да играе на сигурно и написа „бегом“ на дъската, след което си взе нови плочки, една от които се оказа гадният Ь.

— Вярваш ли наистина? — попита тихо под съпровода на припукването на маслените лампи. — Че Итън иска да отиде на истинско място? Че се чувства… каква е подходящата дума… призован ? И че това чудато Бяло имение не се намира на половин свят разстояние?