Роберт Маккаммон - Границата

Беше се опитал да стане, но тялото му трепереше, нямаше власт над нервите си, не можеше да накара крайниците си да се движат. Носът му кървеше и от очите му също капеше кръв. Заби пръсти в земята и се влачи по корем колкото му стигаха сили, крещейки имената на жена си и на синовете си. В небето над неговата голгота неземните твари криволичеха през мрака и оставяха сияйни сини и червени следи, които някой би могъл и да нарече красиви.

Дейв не знаеше колко време е стоял в къщата, след като огънят угасна, а той изпълзя долу, в кратера, и намери обгорените тела. Спомняше си, че вече имаше мъждива светлина, а той още си седи сред телата в димящите руини, опитвайки се да се досети къде са ключовете от караваната и как би могъл да смени четирите стопени гуми. После мъглявите войници се появиха отново, мълчаливи и призрачни, поели на незнайна мисия към неизвестна цел. Неколцина го огледаха, докато подминаваха ръба на кратера, или по-скоро безликите им, покрити с шлемове глави се обръщаха за част от секундата надолу към Дейв. Но за тях той не представляваше интерес с обгорелите си парцали, със съсирената кръв под носа си и с кървавите си, преливащи от лудост очи и уста, зейнала отворена с проточена от нея лига.

Той беше едно нищо според мащаба на тази война.

Спомняше си как си мисли, че е време да се маха. Време да тръгва, ако смяташе да го прави изобщо. Беше погледнал към скъпия часовник „Булова“ 5 5 „Булова“ ( Bulova ) — швейцарска часовникарска компания, основана през 1875 г. от Джоузеф Булова. , който Черил му беше подарила за десетгодишнината им, и видя, че стъклото го няма и стрелките са застинали на 9:27, и това почти ликвидира последната му частица здрав разум. Но сигурно все някакъв инстинкт го беше подканил да се размърда, понеже си спомняше и как се олюлява по магистралата в мрак, вероятно принадлежащ на друга нощ, а земята бе обгърната от дима на горящите дървета, къщи и ниви. Фарове пронизваха пушека, пълни с паникьосани пътници коли и ванове се разминаваха с него на броени инчове. Дейв продължи да крачи към неизвестната си цел и май крещеше и беснееше заради свършека на света, защото в съсипаното си съзнание смяташе че да, наистина е настъпил .

Пътят му в крайна сметка го отведе тук, до крепостта, в която се беше превърнал комплексът „Пантър Ридж“, и макар че всеки ден се сръчкваше да събере малко провизии, да оседлае кон и да потегли на пътешествие до Сидър Рапидс да провери дали майка му и баща му са още живи, в действителност мислеше, че са мъртви и едно пътуване натам ще се окаже мъчителен преход през невероятен ад. Смяташе, че няма да успее да преживее две нощи на открито, не и със сиваците, които непрестанно диреха прясно месо. Ако не го пипнеха те, можеше да попадне в някоя битка между извънземни и да загине, изгорен на черна пепел, както бяха намерили смъртта си Черил, Майк и Стивън.

Дали това значеше, че има сърце на страхливец — питаше се Дейв. Въпреки всичките си сбивания по баровете и коравината, и бравадото 6 6 Бравадо — демонстрация на смелост, особено когато е ненужно и опасно, за да накарате хората да ви се възхищават. — Бел. Dave не беше ли всъщност дълбоко в себе си уплашена малка сянка на мъжа, който се представяше, че е?

Понеже, честно казано… наистина се боеше. Умираше от ужас. Приятелите му бяха тук. Тук се чувстваше полезен. И в крайна сметка си знаеше, че тук и ще загине. И ако се съди по броя на сиваците, които бяха щурмували крепостта снощи, от смъртта го делеше само изстрелването на пет пълнителя за узито.

След това за него спектакълът свършваше. Тази нощ ли щеше да бъде? Утре вечер? Или следващата седмица? Ясно беше само, че ще е скоро. И когато всичко приключеше, най-вероятно щеше да настъпи краят и на всички останали тук, дори и ако всеки път странни земетресения изтриват глада за човешко месо от стомасите на онези чудовища.

Дейв лежеше в спалния си чувал на дивана и си пожела да разполага с онази последна бутилка „Джим Бийм“, която беше довършил преди около месец. Не можеше да се приспи. Не можеше да се отпусне заради две неща.

Итън, който с яростна увереност твърди „Земята стори каквото исках“.

Не можеше да пренебрегне факта, че точно там, откъдето момчето бе минало по дъното на плувния басейн, се беше отворила пукнатина да ги дари с прясна вода.

Повече нямаше нужда да се тревожат за разпределянето на бутилките. Да, имаха цял куп други грижи, но… водата вече не беше сред тях.