Роберт Маккаммон - Границата

„Земята стори каквото исках от нея“, беше казало хлапето.

И единствен Дейв знаеше, че Итън е минал по протежение на басейна, и когато го попита защо, отвърна: „Имах чувството, че трябва да дойда тук“.

Просто твърдение. Но… в него се криеше нещо повече. Много повече. Дейв имаше свое собствено предчувствие и решително се измъкна от спалния чувал, обу се и си сложи шапката. Беше виждал как войници с черни шлемове се носят през стените на този апартамент и беше свидетел как чудовищните твари — доскорошни богобоязливи, работливи американски граждани — разкъсват бодливата тел, гонени от глад за човешко месо. Беше виждал и бляскавите следи на извънземни бойни кораби в нощното небе и осъзнаваше, че верни могат да се окажат неща, които дори не е и сънувал, и освен това в кошмарния днешен свят нищо не биваше да минава за невъзможно.

Дейв напусна апартамента си и пое надолу по хълма към болницата, защото имаше да зададе някои въпроси на едно загадъчно момче.

Итън не беше в безопасност дори в крепостта на съня.

Отново стоеше отгоре на стената и се взираше в множеството изкривени, обезобразени и разлагащи се същества, юркащи се нагоре по хълма. Около него стреляха оръжия и част от нападателите падаха, но все повече и повече сиваци успяваха да са хванат за зидарията, да забият шиповете на пръстите си в пукнатините и да се покатерят със скоростта и решителността на бесния глад. Започнаха да се прехвърлят през бодливата тел, някои притискаха намотките с тела, за да успеят другарите им да се прехвърлят, други пък в бясна ярост се нахвърляха да късат намотките, за да докопат защитниците отвъд.

Стената щеше да бъде покорена. Мунициите свършваха и оръжията замлъкваха. Някои от защитниците останаха заклещени между съдиращите нокти и разкъсващите, остри като триони зъби, други панически скачаха от мостчетата и бягаха да търсят укритие. Итън отстъпваше от настръхналите шипове на тварите, които се катереха през бодливата тел пред него. Балансираше на ръба на моста, но внезапно пепелно сива ръка се стрелна през намотките и го сграбчи за гърлото. През бодливите възли се беше промушила скелетоподобна твар, наполовина човек и наполовина змия, и го дърпаше към себе си с ужасяваща сила.

Право в Итън се взираше жълтооко лице, покрито с пъпчиви сиви люспи и увенчано от маса черна коса. Тънките устни се разтвориха и отдолу се показаха вече нащърбени и начупени от гризане на човешки кости зъби.

Пастта зейна. По зъбите затанцуваха отблясъци от лампите.

Тварта заговори със сух шепот:

— Иди в Бялото имение.

Миг по-късно в слепоочието ѝ се заби куршум и от раната бликна черна кръв. Звярът изненадано примигна с жълтите си очи. Хватката на кривите като куки нокти около гърлото на Итън се отпусна и сивакът рухна назад през бодливата тел, по чиито шипове останаха да висят парченца сива плът.

— Итън? Итън!

Някой го разтърсваше за рамото. Момчето бясно се задърпа, но дори в мрака на дълбокия си сън осъзна, че се събужда. Отвори очи срещу светлината на поставената на масата маслена лампа. Завесите на прозорците бяха спуснати и през тях се прецеждаше следобеден здрач. Отвън валеше дъжд и чукаше по счупеното стъкло, покрито с листове стиропор. На дузина места от тавана капеше вода. Итън нямаше представа колко време е спал в тясното си легло в малката стаичка, която беше част от болницата. До постелята му имаше поставен стол. Видя сурово лице със закривен като ястребов клюн нос. Дейв Маккейн си беше свалил бейзболната шапка, множеството „лизнати“ заврънтулки в косата му стърчаха безразборно. Миришеше като мокро куче.

— Джей Ди ме пусна — обясни тихо Дейв. Вратата между тази стая и останалата част от болницата беше затворена, поне доколкото кривата рамка позволяваше. — Каза, че си спал достатъчно и би трябвало вече да си добре.

Итън седна в леглото. Тялото още го болеше и беше малко замаян. Посланието на чудовището отекваше в главата му: иди в Бялото имение . Кимна.

— Добре съм. Е, поне съм малко по-добре.

Дейв изсумтя. На лицето му беше изписано мъчителното изражение на човек, който отчаяно се нуждае или от цигара, или от чаша уиски, а докторът му беше забранил да пуши тук и последната бутилка „Бийм“ бе само златен спомен.

— Трябва да ти задам няколко въпроса…

Говореше не толкова сурово, колкото напрегнато. Замълча и за малко се втренчи в кокалчетата на ръката си. Бейзболната му шапка беше окачена на облегалката на стола и по нея блестяха дъждовни капки. Напът към болницата Дейв бе усетил дъжда мазен и горещ по кожата си и се чудеше какви ли извънземни отрови има в него.