Наоми Новик - Сребърна приказка

После протегна ръка към мен и каза:

— Чернобог е в моето кралство. Както обещах, така и ще направя: ако го изхвърлим и моите хора са в безопасност, няма да връщам зимата. Ти поиска съюз, за да постигнем това: ще дойдеш ли да помогнеш, макар и той вече да не е в твоя свят?

Гледах го и исках да го попитам, донякъде възмутено, как според него щях да помогна, ако се изправя пред огнения демон в пряка битка. Имаше пръст под ноктите ми; лицето ме болеше, а бузата ми още беше подута и червена от юмрука на войника. Бях уморена; бях само едно простосмъртно момиче, което прекалено много се беше хвалило и това беше стигнало до слуха му. Но погледнах бялото дърво до мен, с високите му, покрити с цветове клони, и знаех, че няма смисъл да го питам. Той щеше само да вдигне рамене и да ме погледне с надежда, очаквайки висша магия: магия, която се получава само когато с думи и обещания се престориш на нещо повече това, от което си, а после влезеш в този образ и някак си успееш да го запълниш.

— Да — казах аз. — Ще дойда и ще направя каквото мога — ако след това ме върнеш.

— Моят път все още не може да върви под зелени дървета, госпожо, а ти вече ме накара да обещая да вдигна зимата, ако победим. Но лятото няма да продължи вечно, дори и да искам, затова ето какво мога да предложа: в първия ден, когато падне следващият сняг, ще отворя моя път и ще те доведа в дома на семейството ти.

Погледнах назад: майка ми и баща ми стояха на двора, но те не бяха сами. Ванда, Сергей и Степон бяха с тях, а в къщата зад гърба им сега имаше достатъчно място. Те ще бъдат в безопасност, ще бъдат в безопасност, дори и аз никога да не се върна след този безумен скок по зимния път; те щяха да живеят един за друг, да се обичат един друг, да скърбят един с друг и да си помагат един на друг по пътя.

Те вече някак си се бяха отдалечили от мен, бяха отстъпили крачки назад, и виждах лицата им като в сън. Бързо изтичах, целунах ги всички и прошепнах на майка ми: „Чакай ме в първия зимен ден”, а тя остана с ръка, протегната след мен, защото се обърнах, минах през портата и подадох ръка на крал Старик, за да ме качи на елена зад себе си.

Яздехме по белия път, посипан със сняг и пепел, които брулеха лицата ни. Горещите частици пареха на ръцете ми, но се движехме бързо. Виждах неясно сребърния път под нас, но еленът тичаше толкова бързо, колкото Старик искаше, или колкото можеше, и след още един скок се озовахме сред боровете, горящи с ужасяващи червени пламъци над главите ни, а при следващия скок пътят неочаквано излезе от гората и тръгна покрай реката.

Но това беше пролетна река, бучаща, носеща големи късове лед, които се удряха един в друг и профучаваха надолу край нас. Пръснати сребърни монети проблясваха сред тях и Старик ужасено извика, когато видя, че водопадът пред нас е оживял: бушуващ поток, който бликаше от планинския склон и се разбиваше надолу в облаци от пара. В подножието му Чернобог танцуваше и се въртеше, като размахваше ръце във въздуха и крещеше от удоволствие. Той вече не беше целият в огън. Издул се беше отвъд човешките размери и се беше превърнал в чудовищно голяма, извисяваща се фигура от въглени, плътно покрита с пепел, но изпъстрена с дълбоки цепнатини, от които се показваха червени нажежени вени, а по тялото му от време на време проблясваха пламъци. Той натопи лице във водопада и пиеше с огромни жадни глътки, порасна още малко, сякаш се уголемяваше, за да има още повече материал за горене. Монетите елфическо сребро, с които водата го обсипваше, образуваха блестяща черупка по лицето и раменете му.

Той не беше сам: група елфически рицари се опитваха да се борят с него, хвърляха сребърни копия от брега по разширяващото се езеро под водопада, но те не стигаха до него. По водата плаваха множество копия, разпръснати и изгорени, но това не го безпокоеше дотолкова, че да прекъсне жадното си пиене. Крал Старик скочи от елена и ми извика:

— Трябва да удържим планината срещу него, направи каквото можеш!

После извади сребърен меч, втурна се към езерото и стъпи на повърхността му. Там, където стъпваше, под краката му изникваше твърд лед и той се впусна право към демона по блестящия бял път. Опияненият от жажда Чернобог не забеляза пристигането му; Старик замахна с меча и го заби дълбоко в чудовищния му крак, Чернобог свирепо изрева, а по повърхността се разля вълна от цвърчащ лед.

Изтичах нагоре по пътя към високите сребърни порти в планинския склон и почуках на тях. Портите бяха заключени и залостени.