Наоми Новик - Сребърна приказка

— Негово е — прошепна той и съгласието му прозвуча така, сякаш се съгласяваше със собствената си смърт.

Той придоби толкова примирен вид, че дори Ванда вече не изглеждаше гневна. Всички ние стояхме там заедно, белият плод светеше в къщата със същата бледа светлина като неговото сребро, а Старик продължаваше да го гледа отчаяно, но без да каже нито дума, сякаш дори не можеше да си представи как да предложи някаква сделка. Кой би могъл: какво можеше да дадеш на някого, което да е справедлива цена за всичките му мъки, за всички онези погребани години на скръб? Аз не бих приела хиляда кралства за моята майка.

Степон пак го погледна в ръката си и после безмълвно му го подаде. Но Старик не откъсваше очи от Степон, поразен; не посегна към орехчето, сякаш не можеше да го вземе, дори и когато му го предлагат.

После майка ми отиде и целуна Степон по челото.

— Тя щеше да се гордее с теб — каза майка ми, взе го от ръката му, обърна се и го подаде на Старик. — Вземи го и спаси децата в царството на елфите. Какво по-добро можеш да направиш с него?

Той продължи да я гледа втренчено, без да мръдне, докато накрая аз го взех, а той се обърна безпомощно към мен.

— Какво да правим? — попитах аз. — Как да го използваме?

— Госпожо, можете да правите с него каквото си искате. То не е мое.

Изгледах го, донякъде възмутена.

— Добре тогава, какво щеше да направиш с него, ако беше твое ?

— Щях да го сложа в земята и да го призова — каза той. — И да отворя пътя под клоните му. Но това не мога да направя. Нямам права върху това семе; то няма да отговори на моя глас. А и не знам как ти можеш да го направиш. Снежното дърво не може да пусне корени през пролетта и в ръцете си ти не държиш зима, а топло слънчево злато.

И после продължи да се взира в мен с надежда , сякаш толкова често го бях изненадвала, че сега той просто очакваше от мен пак да го изненадам, докато всъщност аз нямах никаква представа какво да правя.

— Ще се опитаме пак да го засадим — казах аз поради липса на по-добра идея. — Можеш ли да дойдеш и да замразиш земята?

Той кимна, но щом отворихме вратата, се дръпна ужасено и почти бе повален от вълната топъл въздух, която го лъхна, по-топла дори от въздуха в къщата; миришеше на топла мека земя и пролет. Въпреки това с мъка излезе от къщата, приведен като човек, който се опитва да върви с рамо напред във виелица.

До вратата намерихме купчинката пръст, където Степон вече се беше опитвал да засади орехчето — добро място да посадиш дърво, което да расте и да хвърля сянка пред къщата. Но когато Старик докосна пръстта, от пръстите му излезе съвсем малко скреж и изчезна толкова бързо, колкото изчезва дъх върху студено стъкло. Бързо сложих орехчето в земята и се опитах да го натисна надолу с неговата ръка; за съвсем кратко време около пръстите му се образуваха сребърни очертания и бързо изчезнаха.

После отдръпна ръката си, двамата гледахме в земята известно време, след което той поклати глава. Изрових орехчето и го взех в ръката си, като се опитвах да разсъждавам: орехчето не може да порасне през пролетта. А после изведнъж си зададох въпроса — как е влязъл Чернобог в царството на Старик сега, докато преди можеше да го атакува само отдалеч?

Станах и изтичах в задния двор до дълбокото корито там. Погледнах в него. Беше само вода в дървено корито, но може би имаше нещо повече от другата страна — ако Ирина стоеше от другата страна със сребърната си корона, след като беше прехвърлила Чернобог в зимното царство, като отново се опитваше да спаси Литвас от краля на Старик, когото аз бях освободила.

Не знаех дали тя е там, нито знаех дали ще се опита да ми помогне, ако е там. А дори и да беше там и да искаше да ми помогне, аз не знаех какво искам от нея да направи. Знаех само, че от тази страна не можех да направя нищо сама. Спомних си за вратите, които се появиха, когато преди не бяха там, за стаите и долапите, които изникнаха от никъде, после затворих очи и потопих ръка във водата с надежда, че ще получа помощ.

Пръстите ми не опряха в дъното, продължавах да спускам ръка надолу и за момент усетих ръка от другата страна. Хванах я и притиснах орехчето в нея. После извадих ръката си от водата и погледнах празната си длан. Погледнах и в коритото — орехчето го нямаше. През водата ясно виждах дъното: по него нямаше нищо.

Още малко постоях там и се взирах в коритото, като не можех да повярвам, че се случило, после се върнах през къщата: всички стояха в кръг и се взираха в Старик, а той се беше облегнал на стената, беше изтънял и блестеше, сякаш беше покрит с пот, а по лицето му беше изписана ужасна агония. Хванах го за ръка.