Наоми Новик - Сребърна приказка

— То премина! Отиде от другата страна! Какво друго да направя?

Той отвори очи, не мисля, че ме виждаше; очите му бяха мътни и обсипани със синьо-бели петна.

— Призови го, призови го, ако можеш — прошепна той.

— Как? — попитах аз, но той затвори очи и не каза нищо повече.

После баща ми се обади:

— Мирием — каза бавно той. Погледнах го отчаяно. — Не сме в подходящия месец, но дърветата още не са цъфнали и не са дали плод. Можем да кажем молитвата за благодат. — Той погледна към Степон, после към Ванда и Сергей. — Някои дори мислят, че помага на онези, чиито души са се върнали в света като плодове и дървета, да продължат нататък.

Той ми подаде ръка и протегна другата си ръка към майка ми. Застанахме така, както винаги заставаме през пролетта пред малкото ябълково дръвче в нашия двор и казвахме заедно: „ Барух ата адонай, елохейну мелех хоалам, шело хасаир б’оламу, клоом, убара бо брийот тавот в'иланот, лейханот бахем б’най адам ”, благословията на цъфналите плодови дръвчета. Винаги съм обичала тази молитва: тя съдържаше надежда и дълбока въздишка на облекчение; тя означаваше, че зимата е свършила, че скоро ще ядем плодове и ще има изобилие в света. Когато бях малко момиче, през първите пролетни дни излизах на двора много рано сутрин и преглеждах клоните на дърветата, за да мога, ако са цъфнали, да изтичам вътре и да съобщя на баща ми, че вече трябва да кажем молитвата. Но този път я произнесох по-страстно от друг път, като се мъчех да задържам всяка дума в главата си и да си я представям написана със сребърни букви, които щом ги изрека стават златни.

Когато свършихме, всички стояхме мълчаливо. В началото нищо не се случи, доколкото можехме да видим. Но после Степон изведнъж извика и побягна към портата, като размахваше ръце и гонеше една птичка, която току-що беше кацнала на земята и се канеше да кълве. Той гледаше надолу и стискаше ръце. После Ванда, Сергей и всички ние отидохме при него. Малко бяло стръкче излизаше от земята и като виещо се червейче се издигаше нагоре.

Стояхме и го гледахме. И друг път съм виждала как никнат семена, как бобът излиза от почвата, но това растение никнеше много по-бързо, цяла пролет протичаше пред очите ни за мигове: стръкчето се издигаше и се превърна в тънка бяла фиданка, после започна да се извива като човек, който се изкачва по въже и от време на време спира, за да си поеме дъх, а после се издига още по-високо. Корона от малки бели листенца се развиваха като знаменца на върха, ужасно бледи, а после започнаха да се развяват и нетърпеливо да се издигат нагоре. Когато беше високо колкото коляното ми, то започна да изкарва тънки клонки, които изскачаха от стеблото му като миниатюрни камшичета и се отваряха още бели листенца. Трябваше да се отдалечим, за да му направим място да расте. Сега то растеше равномерно и плавно се издигаше нагоре.

Обърнах се и изтичах при Старик. Той не се събуди и не помръдна; облегнал се беше на къщата и беше станал много слаб и тъмносин, сякаш сърцевината му излизаше от ледената си черупка, а когато го пипнах, ръцете ми бяха мокри. Ванда дойде да ми помогне. Двете заедно го доведохме до дървото и го сложихме да легне под него. Изведнъж пропукващ се скреж се образува по земята под него и започна да се изкачва по бялата кора на дръвчето, както и по неговата кожа, а тъмносиният цвят изчезна под ледения пласт. Той издишваше зимен въздух, отвори очи и погледна към разгръщащите се клони на дървото, после се разплака, макар че не можех да кажа със сигурност, защото сълзите мигновено замръзваха на лицето му, а от него излизаше само сияние.

Той се изправи и дървото беше достатъчно високо, за да застане под него, макар че не изглеждаше чак толкова голямо миг преди това, и когато сложи и двете си ръце на стеблото, то разцъфна и се покри със сребърни цветове, прошарени със злато. Той протегна ръка, докосна един цвят с пръст, и го погледна смаяно.

— То порасна, то порасна — повтаряше Степон; той също се давеше от сълзи, и плачеше така, сякаш не знаеше дали е тъжен или щастлив, а майка ми го беше прегърнала през тънките рамене и го галеше по главата.

После Старик се обърна с гръб към дървото и постави ръката си на портата, а когато я блъсна и я отвори, от другата страна се показа бял път — бял път, ограден от двете страни от други бели дървета, но той вече не продължаваше безкрайно в зимата: в другия му край имаше облак от дим и пламъци. Той го погледна с решително изражение, после прекрачи прага, направи няколко крачки по пътя и един бял елен изскочи измежду дърветата. Последвали го бяхме до портата, но цялото ми семейство се дръпна назад в двора, когато еленът подскочи. За момент видях всичко с техните очи, острите нокти и ужасните зъби, които стърчаха от устата му, но за мен сега това беше най-обикновен елен. Старик отиде до него и когато го яхна, кракът му вече не беше гол; сребърен ботуш се затвори над него и в следващия миг той се покри със сребро; доспехи и бели кожи, и ме гледаше от високо.