Наоми Новик - Сребърна приказка

Ръцете и краката ми бяха премръзнали и ме боляха и не можех да остана по-дълго тук. Обърнах се и се завлякох с мократа си наметка зад къщата и стъпих в коритото. Когато излязох през огледалото от другата страна, Магрета изтича към мен и извика от ужас, като видя мръсните ми, разкървавени и премръзнали ръце и ме заведе до легена, за да ги полее с вода и дълго да ги мие, докато пак бяха чисти.

Стоях и гледах моя спящ Старик долу в зимника, когато Ванда се приближи зад мен и нежно ме хвана за раменете.

— Ела вътре да хапнеш. Ще сложим нещо студено на лицето ти. Ще те облекчи.

Тръгнахме заедно към къщата. Опитвах се да реша какво трябва да направим, а после забавих ход и спрях в двора. Обърнах се и огледах навеса — малкия познат навес — после пак погледнах къщата. Полегатият тръстиков покрив вече не беше натежал от сняг, но формата му беше същата, както и светлината от огъня, гостоприемно просветваща през прозореца.

Другите бяха минали няколко крачки напред, преди да забележат, че не вървя с тях; изгледаха ме озадачено. Но аз се обърнах, бързо изтичах в задния двор и там намерих дълбокото корито, пълно с вода, през което Ирина се беше опитала да ме преведе, и се втренчих в собственото си отражение.

— Това е същата къща — казах високо аз. Ванда дойде, погледна водата, а после мен. — Тази къща се намира и в кралството на Старик. Намира се в двата свята.

Тя мълчеше. После каза:

— Всеки ден намирахме неща. Неща, от които се нуждаехме, но не бяха тук предишната вечер. А някой ми изпреде кълбо вълна и ни ядеше кашата.

Сетих се за Магрета, придружителката на Ирина, която бяхме скрили тук от демона.

— Ти ли сготви кашата? — попитах аз и Ванда кимна.

Не знаех дали това ще помогне. Там от другата страна ще има сняг; ще има ледени висулки по стряхата. Но аз не можех да протегна ръце и да ги пипна. Върнах се долу в зимника. Старик изглеждаше малко по-добре; бледият цвят изчезваше от бузите му. Когато отвори очи и ме погледна, му казах:

— Това е къщата на вещицата, за която ми каза, че се намира в двете царства. Има ли начин да се премине оттук?

Той се взираше в мен за известно време, докато разбра, и прошепна:

— Затворих прохода между тях; останали са само малки пролуки. Не исках повече простосмъртни да влизат. Трябва да я отворим отново…

— Как? — попитах аз. — С какво?

Той затвори очи. Пое въздух, пак ги отвори и каза:

— Помогни ми да стана.

Заедно стигнахме до стълбата. Той погледна нагоре към правоъгълния отвор над главите ни, към стълбата, проблясваща на тъмното нощно небе и потрепери.

— Няма ли да се влошиш, ако се качиш горе? — попитах аз. — Топло е.

— И ще става все по-топло и по-топло — отвърна той. — Оттук нататък силите ми ще намаляват, няма да растат. Трябва да използвам малкото сили, които са ми останали, докато ги имам.

Изкачи се по стълбата с почивки и после бавно закуца към къщата, като притискаше раната си с ръка, но пред вратата спря, вперил поглед в оранжевите отблясъци на огъня в печката. Лицето му стана безизразно, а аз си спомних ужаса на Шофер от горящия огън.

— Чакай — казах аз, влязох вътре, бързо изсипах лопата пепел върху пламъците, за да ги загася, и затворих вратата на печката. После се изправих и огледах стаята: майка ми и баща ми се държаха за ръце, Ванда стоеше до тях, а Сергей беше хванал ръжена. Степон вече си беше легнал горе над печката и се беше завил с наметалото като с одеяло, но дори и той се надигна. Всички наблюдаваха Старик, а той наведе глава, за да не се удари, защото вратата беше ниска, и влезе.

Но той не им обърна внимание. Вместо това огледа стаята, вдигна ръце и безпомощно ги отпусна, като че ли в отчаяние, а после отиде до долапа в ъгъла от лявата му страна и посегна да го отвори.

— Имаше ли долап там… — обърна се майка ми към баща ми, но Старик вече беше отворил двете му врати, ровеше в него и нетърпеливо изхвърляше неща навън: огърлица от зелени мъниста, тъмночервено наметало, скъсано и изпръскано с кръв, изсъхнал букет рози, малко чувалче със сушен грах, което се скъса и зрънцата се разпиляха по пода…

Той се обърна, видя как всички го гледаме и извика:

— Помогнете ми! Иначе няма да сте ми оказали помощта, за която се споразумяхме!

— Какво търсиш? — попитах аз.

— Нещо от зимата, нещо от моето кралство, с което да отворя пътя!

Ванда постоя малко, после отиде да прегледа полиците около огнището, но на тях нямаше много неща.

— Няма къде другаде да търсим — каза тя.