Наоми Новик - Сребърна приказка

— Там! И там! — изсумтя раздразнено той и посочи две врати в стената от ляво и дясно на печката.

Бяхме смаяни: не беше възможно да не сме ги видели. Но Старик се обърна и продължи безумно да рови в долапа, да изхвърля чаши, кърпи и лъжици, а след малко Ванда отиде и отвори лявата врата. От другата страна имаше още една спалня, която не би могла да се вмести в къщата. Показа се голямо дървено легло със завеси и два тежки гардероба от двете страни. Зад другата врата се чуваше леко тупкане: когато баща ми внимателно я отвори, видяхме килер: от тавана висяха стари плитки сух чесън и връзки с ронеща се лавандула, в средата имаше тежка дървена маса с хаван и пестик, пестикът леко се поклащаше, сякаш току-що е бил използван, а наоколо се разнасяше аромат на счукани подправки.

— Един от нас трябва да държи вратата — каза уморено майка ми, докато трескаво търсехме. Ванда остана до вратата на спалнята и я държеше отворена, а ние ровехме из гардеробите и в дървения скрин в подножието на леглото: всички бяха пълни с обикновени, безполезни, проядени от молци спални чаршафи и рокли, в чиито джобове имаше ронещи се боклуци. Но в джоба на една от роклите, която изглеждаше тежка, намерих шепа гладки черни камъчета със странен блясък; изтичах навън с тях, но Старик каза нетърпеливо:

— Не! За какво са ми? Може така да скитам десет хиляди години в дълбините на злия дух и никога да не намеря изход; хвърли ги!

Под една възглавница майка ми намери стара, потъмняла медна монета, която той отхвърли с думите:

— Не мога да намеря пътя към вкъщи в сънища!

На една от лавиците в килера намерихме красиво шишенце парфюм със запушалка, на дъното на което все още имаше няколко капки.

— Отрова или еликсир, какво значение има това сега? — сви рамене той и отвори друго чекмедже; отвътре три мишки изскочиха на пода и избягаха през вратата. В далечината небето просветляваше, а оголеният му ранен крак оставяше мокри следи по дъските, където беше стъпил.

— Може би няма нищо! — казах аз.

Той наведе тъжно глава и се облегна на вратата.

— Има нещо! Усещам вятъра на моето царство в лицето си, той шепне в ушите ми и в ъглите, макар да не мога да кажа откъде идва. Трябва да го намерим.

— Не усещам нищо друго, освен горещина — казах аз. — Въпреки че огънят е угасен.

Старик замълча. После пак вдигна глава и на лицето му се изписа ужас.

— Да — каза глухо той. — Вятърът е топъл.

— Какво значи това? — попитах предпазливо.

— Чернобог е там — каза Старик. — Той е влязъл в моето кралство. Той е там !

Рязко се обърна и в нов прилив на отчаяние започна едно по едно да вади малките чекмеджета от долапа и да ги хвърля на земята. Някои се счупиха и по пода се разпиляха: топчета, перодръжки, носни кърпички, една парцалена кукла, кълба за плетене, шепа грошове, стар бонбон, разчепкана вълна, хиляда и една ненужни вещи, наблъскани небрежно в долапа, но сред тях нямаше нищо от зимното царство.

— Не намерихме нищо — каза майка тихо ми, като излезе прашна и уморена от спалнята. — Прегледахме по три пъти всяко ъгълче. Освен ако той не ни покаже друго място, на което да търсим.

— То е тук! — каза й той свирепо. — Някъде тук е!

Размаха безпомощно ръце, а тя се стресна и се отдръпна.

Тогава от върха на печката Степон каза с много тих глас:

— Аз имам това, но то не иска да расте.

Обърнахме се. Ванда и Сергей застанаха безмълвно и го гледаха: в ръката си Степон държеше белезникав плод с форма на зелен орех. Старик го видя, нададе вик и се втурна към него.

— Откъде си го взел? — попита обвинително той. — Кой ти го даде?

Протегна ръка, като че ли искаше да го грабне, но Степон го стисна в шепата си и се отдръпна. Ванда застана между тях и гневно извика:

— Мама му го даде! Орехчето дойде от нея, от нея в дървото, и е негово, не твое!

Старик спря и я погледна.

— Няма достатъчно сила в живота на простосмъртния, за да може снежното дърво да даде плодове! — каза той. — Дори да го подхранваш с един, с двама, с трима, най-много да му пораснат листа. С каква кръв го отгледа, че да го смяташ за свое?

— Па погреба всичките пет бебета там — каза Ванда. Лицето й беше бледо, твърдо и гневно — никога не я бях виждала такава. — И петимата ми братя, които умряха. А накрая и мама. Тя го даде на Степон! Негово е!

Старик я погледна, после погледна Сергей и Степон, сякаш ги използваше, за да измери шестте липсващи живота: петима братя, които никога не са пораснали, и майка им до тях. После отпусна ръка. Той посърна и ужасено погледна бялото орехче, което Степон стискаше в ръка.